Карлос бързо погледна часовника и спря колата пред блока си. „Отново след полунощ“ — помисли си.
През последните две седмици не беше успял нито веднъж да се прибере у дома преди малките часове. Знаеше, че нищо не може да промени. Работата му изискваше тази жертва и той беше готов да я направи. Ана не беше на това мнение. Той поседя за известно време на тъмния паркинг. От колата му се виждаше прозорецът на апартамента на първия етаж. В хола още светеше. Ана не си беше легнала.
Беше й казал да не се тревожи, беше й обяснил, че има сложно разследване и се налага да работи допълнително, но тя не искаше да слуша. Знаеше, че би предпочела съпругът й да е адвокат или лекар, всичко друго, само не детектив в отдел „Убийства“.
Карлос бавно мина между другите коли на паркинга и се приближи до сградата. Качи се в апартамента. Макар да беше сигурен, че Ана не спи, отвори входната врата колкото можеше по-безшумно. Тя лежеше на синята кушетка пред телевизора. Носеше тънка бяла нощница и косата й беше сплескана от едната страна. Беше затворила очи, но ги отвори, щом Карлос направи първите си крачки в апартамента.
— Здравей, мила — каза той с уморен глас.
Ана седна и подви краката си под себе си. Съпругът й изглеждаше променен. Всяка вечер, когато се прибереше, й изглеждаше малко по-състарен, поуморен. Работеше в отдел „Убийства“ само от месец, но на нея й се струваше, че са минали години.
— Как си, мили? — нежно попита тя.
— Добре съм. Малко уморен…
— Гладен ли си? Вечерял ли си? Има храна в хладилника. Трябва да хапнеш нещо — настоя тя.
Карлос не беше гладен. Всъщност нямаше апетит, откакто преди няколко седмици бе влязъл в старата дървена барака, но не искаше да откаже на Ана.
— Да, ще хапна малко.
Влязоха в кухнята. Той седна до малката маса, а тя извади една чиния от хладилника и я сложи в микровълновата.
— Искаш ли бира? — попита, като се върна при хладилника.
— Едно уиски ще ми се отрази по-добре.
— Няма да върви с храната. Пийни една бира сега, а ако още искаш уиски по-късно…
Подаде му бутилка „Будвайзер“ и седна срещу него. Звънчето на микровълновата фурна наруши тишината.
Ана беше сготвила едно от любимите ястия на Карлос — ориз, бразилски боб, пиле и зеленчуци, но той успя да преглътне само три лъжици, преди да започне да рови храната в чинията, без да сложи нищо в устата си.
— Има ли му нещо на пилешкото?
— Не, мила. Знаеш, че обожавам как готвиш. Просто не съм толкова гладен, колкото си мислех.
Внезапно тя закри лицето си с ръце и заплака.
Карлос бързо се приближи до нея и коленичи пред стола й.
— Ана, какво има?
Опита се да повдигне главата й. След няколко секунди тя го погледна, очите й бяха пълни със сълзи и тъга.
— Страх ме е.
— Страх ли те е? От какво? — загрижено попита той.
— От това, което новата работа ти причинява… от това, което става с нас.
— Какво искаш да кажеш?
— Погледни се. Не си спал нормално от седмици. Ако случайно все пак заспиш, веднага те облива студена пот и се събуждаш почти с крясък. Не се храниш. Толкова си отслабнал, че изглеждаш като болен, а аз… дори не ме поглеждаш вече, камо ли да ми проговориш.
— Съжалявам, мила. Знаеш, че не мога да обсъждам разследванията, върху които работя.
Карлос се опита да я прегърне, но тя се отдръпна.
— Не искам да ми разказваш за разследването, но ти си като призрак. Почти не те виждам вече. Не правим нищо заедно. Дори дребни неща като това да вечеряме заедно са се превърнали в лукс. Тръгваш преди изгрев и се прибираш все в този безбожен час. Всеки ден виждам как влизаш през тази врата с такъв вид, сякаш си оставил част от живота си там. Вече сякаш не се познаваме. Какво ще стане след шест месеца или една година, ако продължаваш така? — попита тя, като бършеше сълзите от бузите си.
Карлос изпита непреодолимо желание да я защити. Искаше да я прегърне и да я увери, че гама за какво да се тревожи, но истината бе, че той също се страхуваше. Не за себе си, а за всички други. На свобода вилнееше убиец, който изпитваше удоволствие да измъчва жертвите си, докато умрат от болка. Убиец, който не подбираше по раса, религия, класа или друго. Всеки можеше да е следващата му жертва, включително и Ана. Карлос се чувстваше безпомощен.