— Моля те, не плачи, мила. Всичко ще бъде наред — увери я той, като нежно докосна косата й. — Имаме напредък и с малко късмет разследването скоро ще приключи.
Сам не вярваше на думите си.
— Съжалявам — промълви тя, все още разплакана, — но никое друго разследване не ти се е отразявало така.
Карлос не знаеше какво да каже.
— Страх ме е какво може да ти причини тази професия. Не искам да те загубя.
Очите й отново се напълниха със сълзи.
— Няма да ме изгубиш, мила. Обичам те. — Той я целуна по бузата и избърса сълзите й. — Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.
Ана искаше да му вярва, но не видя увереност в очите му.
— Хайде да си лягаме — каза той и й помогна да се изправи.
— Чакай да изгася в хола.
— Добре, аз ще сложа чиниите в миялната.
Карлос бързо изчисти чинията си на чешмата.
— Боже Господи! — изкрещя Ана от хола.
Карлос остави чинията върху миялната и изскочи от кухнята.
— Какво има? — попита, като се приближи до Ана, която стоеше при прозореца.
— Там долу стоеше някой и ме гледаше.
— Какво? Къде?
Карлос погледна през прозореца, но паркингът и улицата бяха пусти.
— Ето там, между онези две коли.
Тя посочи два спрени автомобила. Карлос отново погледна.
— Не виждам нищо. Освен това там е тъмно, сигурна ли си, че видя някого?
— Да. Гледаше право към мен.
— Сигурна ли си?
— Да, гледаше ме.
— Кой?
— Някакъв мъж.
— Сигурна ли си? Да не е била някоя котка?
— Не беше котка, Карлос. Някой гледаше към апартамента ни.
Гласът на Ана затрепери.
— Към нашия апартамент? Може би просто е гледал сградата.
— Гледаше право към мен, сигурна съм, почувствах го, уплаши ме.
— Може да е било някое от кварталните хлапета. Нали знаеш, по цяла нощ се мотаят навън.
— Кварталните хлапета не ме стряскат така.
Очите й отново се напълниха със сълзи.
— Добре. Искаш ли да сляза и да огледам?
— Не… моля те, остани с мен.
Карлос я прегърна, цялата трепереше.
— Тук съм, мила. Просто си уморена и разстроена. Сигурен съм, че няма нищо страшно. Хайде да си лягаме.
От паркинга непознатият наблюдаваше със злорада усмивка как двамата се прегърнаха и след малко се отместиха от прозореца.
50.
Бяха си разделили задачите. Карлос трябваше да прегледа документацията от първото разследване на Робърт и Скот от трите месеца преди арестуването на Майк. Той отговаряше и за проверката на магазините за перуки и клиниките за физиотерапия.
Робърт се зае с проверката на болниците. Реши да се обади и да поиска списък на пациентите, които са претърпели операция през някой от двата месеца след арестуването на Фарлоу. Операция, изискваща дълъг период на възстановяване и физиотерапия. От личен опит знаеше, че за изпълняването на такова искане, колкото и спешно да беше, щяха да отидат поне няколко седмици. За да ускори този процес, реши да посети лично болниците в централен Лос Анджелис, а на останалите да изпрати искането писмено.
Работата беше трудна и вървеше бавно. Първо трябваше да определят кои операции изискват такъв дълъг период на възстановяване, после — да прегледат медицинска документация от близо година и половина назад.
Робърт не се изненада, че болничните архиви са в полуплачевно състояние. Част от документите се съхраняваха натъпкани в чекмеджета в тесни стаички. Други бяха на електронни таблици и файлове, в които много малко хора знаеха как да се ориентират. „Не е много по-различно от архива на отдел Убийства“ — помисли си той.
Занимаваше се с това от осем и половина. На обяд температурата достигна трийсет и шест градуса и жегата в задушните стаички превръщаше работата му в истинско мъчение. В късния следобед цялата му риза вече бе мокра, а беше прегледал документацията само от три болници.
— Къпал ли си се? — попита Карлос, когато Робърт най-после се върна в управлението.
— Пробвай да работиш няколко часа в задушни, смешно тесни стаички в болнични подземия, да видим как ще изглеждаш — измърмори партньорът му.
— Ако си беше съблякъл якето, може би щеше да е по-добре. Какво откри?