Робърт показа един кафяв хартиен плик:
— Взех списъци на пациентите от три болници. Не е много за начало.
— А какво е това? — попита Карлос, като посочи кутията под лявата мишница на Робърт.
— О, купих си нови обувки — небрежно отговори по-възрастният детектив.
— Развързали сме кесията, а?
— Може да се каже. Видях ги на витрина близо до една от болниците. Магазинът беше в ликвидация, затова имаше намаление. Взех ги много изгодно.
— Наистина ли? Може ли да погледна? — попита Карлос с нарастващо любопитство.
— Да, ето.
Робърт му подаде кутията.
— О, хубави са — отбеляза Карлос, след като извади черните кожени обувки от кутията и ги разгледа от всички ъгли. — Пък и ти отдавна имаше нужда от нови — посочи старите обувки на Робърт.
— Ще трябва първо да ги поразтъпча на закрито. Кожата е доста корава.
— Както обичаш да крачиш напред-назад, бързо ще омекне.
Карлос прибра обувките в кутията и я върна на Робърт.
— Ами при теб как върви? — попита Робърт, като се върна на темата за разследването.
— Обадих се на Катрин Слейтър. Каза, че не носи перуки.
— Чудесно. Някакъв напредък при търговците на перуки?
Карлос се намръщи и поклати глава:
— Ако искаме списък на клиентите, които са поръчали „европейска коса“, трябва да вземем съдебна заповед.
— Съдебна заповед ли?
— Магазините не издават клиентите си. Оправданието е все едно и също — правото на лична тайна. Клиентите нямало да са доволни, ако разтръбим пред света, че носят перуки.
— Да разтръбим пред света? Ние разследваме убийство, не сме папараци. Няма да продадем информацията на жълтата преса.
— Няма значение. Ако не вземем съдебна заповед, няма да получим информация за клиентите.
Робърт остави пликовете на бюрото, закачи сакото си на облегалката на стола и се приближи до един от вентилаторите.
— Не мога да повярвам. Ние се опитваме да помагаме на тези хора, опитваме се да заловим опасен убиец, чиято следваща жертва може да е техен близък или някой от самите тях, а как реагират те? С враждебност и неотзивчивост. Сякаш ние сме престъпниците. Щом им кажем, че сме ченгета, веднага подвиват опашките. Затръшват ни вратата и пускат резетата — измърмори Робърт, като се върна при бюрото си. — Ще говоря с Болтър. Ще извадим шибаната съдебна заповед и ще получим списъка веднага щом… — Робърт забеляза някакво съмнение в очите на Карлос. — Нещо те тревожи.
— Тревожи ме косъмът, който намерихме в колата на Джордж Слейтър.
— Какво по-точно?
— Там не намерихме нищо друго, нали? Нито отпечатъци, нито влакна, само един косъм от перука.
— И мислиш, че това не е в стила на нашия убиец, така ли? — обобщи Робърт. — Убиецът изчиства цялата кола, както прави на всяко местопрестъпление, но оставя един косъм?
— Досега никога не е имал пропуск. Защо ще го допусне сега?
— Може би не е пропуск.
Карлос погледна неуверено партньора си:
— Какво искаш да кажеш? Че иска сега да го заловим?
— Не. Може просто да играе някаква игра, както винаги е правил.
Карлос все още изглеждаше скептичен.
— Той знае, че не можем да си позволим да пренебрегнем тази улика. Знае, че ще тръгнем по следата, че ще проверим във всички магазини за перуки в Лос Анджелис, че ще изхабим сили и време.
— Мислиш, че е оставил косъма нарочно, така ли?
Робърт кимна:
— Да, за да ни забави. Да спечели време, за да планира следващото убийство. Той все повече се приближава до заключителното действие.
— За какво заключително действие говориш?
— Тези убийства имат някакъв смисъл за убиеца — обясни Робърт. — Както казах вече, сигурен съм, че той има план, и нещо ми подсказва, че е на път да го завърши.
— И мислиш, че ако не го хванем, преди да завърши безумството си, никога няма да успеем? Той просто ще изчезне.
Робърт кимна бавно.
— Ами да го хванем тогава — обяви Карлос, като посочи кафявия плик, който Робърт беше донесъл от болниците.
Робърт се усмихна:
— Първо, мисля, че трябва да елиминираме всички на възраст под двайсет и над петдесет години от пациентските списъци. След това ще поискаме снимки на всички останали. Може да излезе нещо.
— Добре, дай ми един списък.
— Какво става със старото разследване? Докъде стигна с него? — попита Робърт.