32.
Когато маздата стигна до павирания път, от нея не бе останало много. Но двигателят беше непокътнат. Спидометърът показваше максимума — четирийсет километра в час.
Тули спокойно превърза раната си с подръчни материали. След пет минути наближиха Къртистаун и Девлин спря пред първия уличен телефон. Слезе бързо от маздата, съблече кевлареното облекло и хукна към телефона. Самоанецът бавно се измъкна от колата и застана до вратата с картечния пистолет в ръка.
Девлин набра номера на „Пасифик Рим“. Веднага го свързаха с госпожа Банкс.
— Моля те, включи касетофона — започна той. — Ще издиктувам едно съобщение, което незабавно трябва да предадеш на командира на казарма „Шофийлд“. Знаеш ли кой е той?
— Да. Генерал-майор Джеймс Хоторн.
— Имаме ли някакви взаимоотношения с него?
— Аз го познавам. Господин Чоу също.
— Добре. Може би трябва да се свържеш с господин Чоу, за да му каже една-две думи за мен. Да увери генерала, че информацията е абсолютно достоверна.
— Добре, Джак. Казвай. Пуснах касетофона.
Девлин бързо съобщи серийните номера на сандъците с боеприпаси и регистрационните номера на военните камиони и добави, че те са само потвърждение на онова, което бе видял. После издиктува кратък списък на оръжията, подчертавайки, че това е само малка част. Каза още, че в момента всички оръжия се намират в ръцете на едно опасно и склонно към насилие цивилно лице. Завърши с описание на Кий и даде координатите на ранчото.
— Знаеш ли кой е свръзката на въоръжените сили в Хонолулу? — попита той.
— Не, но ще разбера — отговори госпожа Банкс.
— Какъв би трябвало да е рангът му?
— Сержант.
— Включи и него, но се залови с най-висшите чинове. Изпрати моя запис, но се свържи лично с тях. В онова ранчо има маниак със запаси от армейски оръжия, които могат да унищожат половината остров.
— Ясно.
— После съобщи същото на местната полиция тук.
— Добре.
Девлин не губи повече време, затвори и скочи в маздата.
Погледна часовника си. Седем и трийсет и две сутринта. Вече знаеше, че поредицата от събития, започнали със смъртта на Били, ще бъде необратима. Девлин се усмихна. Трябваше да отдаде заслуженото на Били. Той наистина бе отвързал кучетата на войната. Щеше да стане интересно.
В продължение на десет часа генерал-майор Хоторн и неговият команден състав работиха върху загадката около карабините М16, използвани в престрелката пред „Макдоналдс“. Бяха се уточнили да се съберат отново в десет часа. Час преди уговорената среща госпожа Банкс най-после успя да се свърже с Хоторн. Каза му за записа, който веднага бе изпратила. После преразказа информацията. Хоторн, разбира се, започна да я разпитва. Тя отговори на въпросите му и попита дали иска да го свърже с господин Чоу. Генерал-майорът отказа. Затвори и прослуша записа на Девлин в кабинета си. Прилоша му. Когато влезе на съвещанието на командния състав едва си поемаше въздух.
Персоналът му преглеждаше информацията. Заместникът му, полковник Мичъл Уайз, стоеше пред голяма черна дъска. Уайз беше методичен човек. Би предпочел цветна диаграма, изготвена от някоя от графичните му компютърни програми, но нямаше време да я направи. Трябваше да се задоволи с черната дъска. Уайз бе нарисувал с бял тебешир големи квадрати, в които бе написал серийните номера на карабините М16, намерени от полицията. После начерта с жълто поредица от квадратчета, наредени в една линия. На различни места на линията написа най-важната информация. Линията проследяваше оръжията от „Шофийлд“ до „Макдоналдс“. Донякъде.