Ритна го леко по крака и онзи мигновено се събуди. Скочи и се дръпна назад.
— Боли ли те пръстът, нещастнико?
— А ти как мислиш?
— Мисля, че си един тъп смотаняк, който не знае да отговаря на въпроси — отговори Тули и му хвърли една калъфка за възглавница. — Сложи я на главата си.
Ейнджъл се подчини и самоанецът го изведе от мазето.
Двамата наблъскаха филипинеца в маздата и Девлин подкара на юг. На първото кръстовище спря и Тули избута Ейнджъл навън.
— Върви си у дома. Видя ли те отново, ще те убия.
Когато филипинецът смъкна калъфката от главата си, Девлин и Тули вече пътуваха на север, към града. На юг се бе отправила една патрулна кола с двама полицаи. Всички чуха експлозията. Девлин не искаше дори да мисли за причината. А полицаите нямаха представа.
Когато пристигнаха на местопроизшествието със запаления камион на телефонната компания, двете ченгета проявиха достатъчно разум и спряха на двайсетина метра от него. Слязоха от колата с бавни и отработени движения, с които искаха да покажат, че са неумолими. Преди да направят три крачки, първата мина от минохвъргачката избухна на десет метра зад тях. За миг от наперени полицаи двамата се преобразиха в треперещи от страх млади мъже. Когато потокът от голямокалибрените куршуми на „М60“ обсипа земята пред тях, те се хвърлиха в гъстите папрати край пътя. В глезена на едно от ченгетата се заби рикоширал куршум и младият мъж извика от болка. Партньорът му го повлече навътре в гората. Само след секунда върху полицейската кола падна втора граната, която я взриви на парчета, сякаш беше гигантска пластмасова играчка.
Полицаите се скриха в гъсталака, а хората на Кий нададоха радости възгласи.
Девлин чу двете експлозии от минохвъргачка, когато спря на кръстовището, където магистралата пресичаше пътя в другия край на града. На стотина метра от барикадата бяха спрели десет коли. Хората се трупаха около фермера, чийто пикап беше взривен.
Девлин си проправи път през тълпата и се заслуша в думите на пълния мъж.
— И го взривиха ей така, без нищо? — попита някой.
— Да, да. Те са луди, човече. Едва не ме убиха.
— Какво казаха?
— Да не стъпваме в Кахоа. Градът бил техен.
— Колко души видя? — попита Девлин.
— Не знам. Трима-четирима.
— Имаха автоматични оръжия, нали? Картечници?
— Де да знам, мамка им. Имаше адски много куршуми, човече. Големи куршуми. Разбиха пикапа ми на пух и прах. Кой ще плаща сега? Какво ще правя, по дяволите?
Девлин се отдалечи от групата, а фермерът закри лице и продължи да оплаква пикапа си.
Тули стоеше до маздата.
— Какво става?
— Неприятности. Проклетият Кий изглежда се е побъркал. Преградили са пътя. Открили са огън по пикапа на онзи човек и са го разбили на трески.
— По дяволите. Ще бъде адски трудно да ги изкарат оттам.
Девлин скочи в маздата.
— Хайде. Да видим какво става на източния път.
Веднага щом зави, той видя опустошенията, причинени от хората на Кий. Камионът на телефонната компания още гореше, а полицейската кола беше обхваната от пламъци.
Тули надникна през предното стъкло и каза:
— Онези типове забъркват голяма каша, братко. Как ще останат живи след това безумие? До утре тук ще има цяла армия.
Девлин погледна часовника си. Единайсет и четирийсет. Явно Лийлани не бе успяла да се измъкне от града. Той удари с юмрук по волана.
— По дяволите!
— Какво има? — попита Тули.
— В града има един човек, когото трябва да измъкна.
— Сам ли?
Докато Кий и Уили вървяха към културния дом, Уили завърза една кърпа на лицето си. Неколцина от главорезите покриха лицата си. Но не и Кий. Той огледа града. Повечето хора бяха на покривите на старите дървени сгради по Мейн стрийт. Други стояха пред офиса му. Останалите пазеха едноетажния културен дом.
Постройката се намираше в източната част на града, на около двеста метра северно от Мейн стрийт, сред едно неразорано поле. Тесен черен път водеше към ниската сграда, направена от циментови блокчета. Покривът беше плосък. Всичко беше боядисано в жълто-зелено — цвят, който би трябвало да се слива с тропическата гора, но само правеше постройката по-грозна. Идеята беше културният дом да бъде устойчив на ураганите, но всъщност беше толкова неприветлив, че повечето хора дори не искаха да влизат вътре.
Кий и Уили минаха покрай двамата мъже, охраняващи официалния вход и влязоха в широката заседателна зала. До стените бяха наредени сгъваеми маси, между които имаше метални столове. В далечния край на помещението се издигаше малък подиум, а зад него — широки двойни врати.