Уолтър се намръщи и тихо каза:
— В Пуна беше хубаво. — После сви рамене, заряза размишленията и взе решение. — Какво пък, по дяволите? По-добре да се съглася с предложението ти, преди това място да е изпаднало в пълно забвение. Особено след като не искаш от мен пари, каквито нямам. Ако, разбира се, чух правилно.
— Да.
— Това наистина е най-добрата част от плана ти. Много хитро.
Уолтър най-после отпи от чашата си. Присви очи, които почти изчезнаха в гънките на закръгленото му лице. Остави питието си на масата и погледна Лийлани. После с тих и заговорнически глас попита:
— Колко работа мислиш, че ще можеш да вършиш?
— Три пъти на ден ли сервираш?
— Не. Само обяд и вечеря.
— Тогава ще готвя и ще сервирам. И ще отделя време, за да направя това място малко по-приветливо.
— Предполагам, че говориш за почистване.
— Като начало.
Уолтър пак се намръщи. Мисълта за почистване го отвращаваше.
— Добре, ето как ще се споразумеем. Горе има свободна спалня. Душ и мивка. Но няма тоалетна. И да пестиш водата.
— Добре.
— Да няма простряно бельо.
— Разбрано.
— Нито кремове и лосиони в шкафчето на банята ми.
— Ясно.
— Не съм свикнал да живея с друг. Особено с жена.
— Няма да ти преча.
— Аз също, макар че ще ме забележиш да те гледам от разстояние.
— Нямам нищо против.
— Сигурен съм, че ще свикнеш с това. Ти си много красива жена. Ето, казах го. Сега мога да се отпусна.
— Благодаря.
— Няма защо. Ще бъде забавно да те гледам как привличаш местните дръвници. С ресторанта можеш да правиш каквото искаш, но ще ти бъда признателен, ако първо ми казваш. Всъщност, знам едно-друго за този бизнес. Особено за снабдяването. Стаята горе си е за теб. Но останалата част от къщата е моя. Аз съм мърльо и няма да се променя. Не искам да чистя заради една жена. Нито пък тя да чисти след мен. Ако искам да се напия или да чета цяла нощ, ще го направя. Не можеш да ме спреш. Не искам да те мисля. Ясно ли е?
Лийлани протегна ръка и каза:
— Споразумяхме се.
Уолтър не подаде ръка.
— Ще опитаме, един месец. Ако не ми хареса, ще трябва да си заминеш без много шум.
— Съгласна съм.
Харисън се поколеба за миг и най-сетне стисна ръката й.
— Господи, колко си силна! Наистина си трудово момиче, а?
— По-добре повярвай в това.
11.
Девлин пристигна на Биг Айланд два дни след Лийлани. Пак валеше. Взе пътническата си чанта, приближи се до гишетата за наемане на коли, избра един бял „Форд Таурус“ и подкара към полицейския участък в центъра на Хило, за да се срещне с детектива, разследващ убийството на Били Кранстън. Сержант Джими Нихики.
Девлин харесваше втория по големина град на Хаваи. Хило беше сериозно място, а не туристическа атракция. Всекидневните дъждове изтласкваха туристите в западната част на острова, към по-сухото крайбрежие на Кона.
Девлин чака десет минути, докато Нихики се появи. Детективът беше дребен и жилав човек, висок около метър шейсет и два и тежък шейсет и пет килограма. Движеше се бързо и без излишни жестове. Стисна ръката на Девлин и го поведе към един разхвърлян малък кабинет на втория етаж на полицейския участък. Нихики беше облечен в типичната униформа на държавен служител — бяла риза с къси ръкави, черна вратовръзка и черен панталон. Детективската значка беше закачена на колана му. Произходът му беше смесен с преобладаваща доза японска кръв. Посочи един стол до бюрото си и рече:
— Седни.
Металното бюро беше отрупано с кафяви папки и листа хартия. Девлин се запита защо работните места на детективите по цял свят си приличат толкова много. Докато той разсъждаваше по този въпрос, Нихики попита:
— И така, защо една престижна агенция като „Пасифик Рим“ се интересува от несретник като Били Кранстън?
Девлин го погледна.
— По този начин ли ще разговаряме?
— Да.
— Защо?
Нихики сви рамене.
— Не знам. Обичайните причини, предполагам. Местен полицай, който не обича външни хора да го безпокоят.
Детективът изведнъж се превърна в досаден дребен бюрократ, говорещ с обезпокоителния просташки напевен островитянски акцент, който понякога дразнеше Девлин. Произнасяше „т“ като „д“ и всяко изречение звучеше като въпросително.