— Аз уредих транспорта. Два камиона и един хеликоптер. Това би трябвало да е напълно достатъчно. Изпратих най-добрия си екип да охранява и да измъкне Кий. Направих всичко, което ти нареди.
— Имаш ли вест от тях?
— Не. Бързах да напусна базата. Не мисля, че са спипали Кий.
Лиху изсумтя.
— Убили са всички, с изключение на онези, които аз исках да убият. И още не са изнесли стоката.
— Това ще отнеме най-малко три дни.
— Така ли мислиш?
— Да.
— Донесе ли информацията, за която те помолих?
— Да.
— Дай ми я.
Уокър извади от задния си джоб компютърните разпечатки, разгърна страниците и ги сложи на масата, горд, че е изпълнил всички поръки на Лиху.
Дебелакът изсумтя, взе листата и започна да ги разглежда.
— Колко са изнесли? — попита Уокър.
— Не знам. Трябва да сравня онова, което пристига в Хило с твоя списък.
— Разбирам.
— Точен ли е списъкът ти?
— Абсолютно. До последния патрон. Разбира се, аз нямам много ясна представа какво вече си изнесъл от Островите. Само знам какво е дошло от моя страна.
— И това ли е описът, който направи за мен?
— Точно така — гордо отговори Уокър.
— Всичко ли е тук?
— Да. А сега, мисля, че ми дължиш нещо.
Лиху изръмжа някаква дума, която приличаше на „да“ и протегна ръка към задния си джоб. Беше му трудно. Уокър нетърпеливо сви устни. Когато Лиху измъкна ръката си, в нея имаше револвер „Таурус“, трийсет и осми калибър, с така наречения „несъзнателен“ предпазител на задната част на дръжката. Малък пистолет, удобен за скриване. Дебелакът насочи оръжието към Уокър и го застреля между очите. Уокър нямаше време дори да вдигне ръце.
Изстрелът стресна Тей. Чарли, телохранителят на Лиху, се обърна към вратата на спалнята и заговорнически вдигна вежди. Тя не помръдна. Седеше тихо на ъгъла на леглото. Нещо в нея се надяваше, че ако се вцепени, не реагира и не говори, Чарли ще я остави на мира. Тей чакаше, без да мърда, но напразно. Тя чу гърмящия глас на Лиху, който я викаше.
Тей послушно стана и излезе.
Лиху стоеше над тялото и разучаваше сепнатото изражение на Уокър.
— Какъв задник. Шибаният скапаняк се мислеше за нещо специално. Влиза тук като някакъв счетоводител…
После се обърна към Тей и рече:
— Ела тук…
Тя се приближи до него и той нежно я придърпа към себе си.
— Погледни. Жалка картина, а?
Тей погледна Уокър. От тила му се процеждаше кръв и на килима вече се беше образувала локва. В същия миг тя разбра колко е безнадеждно да се надява, че ще може да продължи с живота си.
Лиху сложи ръка на врата й. Вонеше ужасно. Тей едва дишаше. Той наведе главата й, за да види по-добре мъртвото тяло на Уокър. После усети, че Лиху плъзва в ръката й малкия „Таурус“, трийсет и осми калибър.
— Болен извратен тип. Идваше тук и ти позволяваше да го биеш. Да пикаеш върху него. Срала ли си на лицето му?
— Не знам.
— Знаеш, знаеш. Срала си върху него, нали?
— Предполагам.
— Предполагаш? Срала си в лицето му, а предполагаш, така ли?
— Не върху лицето му.
— Аха. А пика ли върху лицето му?
— Да.
— Казваше ли му, че е лайно?
— Да.
— Разбира се. Той наистина беше лайно.
Тей бавно вдигна ръка. Огромната лапа на Лиху стисна пръстите й. Пистолетът се насочи към Уокър. И изведнъж оръжието подскочи, изтрещя и пусна мълния. Внезапният звук я накара да трепне.
— Давай, стреляй в това лайно. Той вече е мъртъв, но ти можеш да му пуснеш още няколко куршума. Стреляй! — изкрещя Лиху.
Лаят му я принуди да натисне спусъка и в тялото проникна още един куршум.
Тей вече не можеше да откъсне очи от Уокър. Опита се да види къде куршумите са пробили плътта, но не откри следи. Беше убедена, че когато натисна спусъка, тялото конвулсивно потрепери, но не виждаше дупки, нито още кръв.
И тогава Лиху бавно я бутна да седне на стола. Тей ясно долови миризмата на изпотеното тяло на дебелака. Смрадта се смесваше с парливия мирис на кордит. Тей имаше чувството, че ще повърне. Той сложи огромната си ръка на главата й. Дръпна я назад, така че да я завре в тлъстия си корем. Заболя я. Тя се опита да помръдне, но натискът мигновено се засили. После усети дулото на пистолет, опрян в слепоочието й. Заболя я още повече. След миг някакъв ужасен шум се смеси с ослепително ярка светлина и още по-силна болка, каквато не бе изпитвала през живота си.