Брат Уилям изглеждаше така, че можеше да привлече вниманието и на най-разсеяния човек. Ръстът му превишаваше нормалния и той беше толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Очите му бяха остри, пронизващи, тънкият, малко гърбав нос придаваше на лицето му израз на бдителност, с изключение на миговете, когато се отпускаше (за това също ще кажа). Брадичката му също говореше за силна воля, макар че дългото и осеяно с лунички лице — каквито често виждах у хората, родени между Хиберния и Нортумбрия20 — понякога можеше да изразява несигурност и недоумение. Но с течение на времето разбрах, че онова, което ми се струваше неувереност, беше само любопитство; в началото знаех малко за тази добродетел, която смятах по-скоро за проява на греховна чувственост, и бях убеден, че една рационална душа не бива да се подхранва с нея, а само от истината, която (така мислех) е известна още от самото начало.
Нали бях още юноша, това, което ме порази у него, бяха кичурите жълтеникави косми, които се издаваха от ушите му, и гъстите руси вежди. Може би имаше петдесетина години и беше твърде стар, но неуморното му тяло се движеше с пъргавина, която често ми липсваше. Заловеше ли се прекалено дейно с нещо, енергията му изглеждаше неизчерпаема. Но от време на време сякаш в неговата жизненост имаше нещо рачешко, той изпадаше в леност и виждах как с часове лежеше на постелята си в килията, промълвяйки едва-едва по някоя сричка, без лицето му да трепне. Тогава очите му изглеждаха празни и блуждаещи и можех да си помисля, че е изпаднал във властта на билка, способна да събужда видения, ако явната умереност, с която той живееше, не ме караше да отхвърлям подобна мисъл. Все пак няма да скрия, че по време на пътешествието ни той се спираше кога край някоя ливада, кога край някоя гора, за да откъсне билка (мисля, че бе една и съща); после започваше да я дъвче замислено. Част от нея носеше със себе си и я дъвчеше в най-напрегнатите мигове (а в манастира такива ни се случваха често). Веднъж, когато го запитах какво е това, той се усмихна и отвърна, че добрият християнин понякога можел да научи нещо и от неверниците; а когато пожелах да опитам тази билка, той отвърна, че както в приказките, така и за обикновените люде имало paidikoi, efebikoi и gunaikoi21 и така нататък, тъй че билките, които подхождали за един стар францисканец, не подхождали за един млад бенедиктинец.
Докато бяхме заедно, нямахме възможност да водим много редовен живот; дори в манастира будувахме нощем и капвахме от умора денем, нито пък участвахме редовно в църковните служби. Все пак, макар и рядко, по време на пътуването той будуваше след повечерие и беше твърде въздържан. Понякога, както стана в манастира, по цял ден се разхождаше из зеленчуковата градина, разглеждаше растенията, сякаш бяха хризопрази или изумруди, и го видях да обикаля из криптата със съкровищата и да оглежда някакво ковчеже, осеяно с изумруди и хризопрази, сякаш беше храст татул. Друг път прекарваше по цял ден в голямата зала на библиотеката, ровейки се в ръкописите, сякаш не търсеше друго освен собствено удоволствие (докато в същото време около нас се множаха труповете на убити по най-жесток начин монаси). Един ден го срещнах да се разхожда безцелно из градината, като че ли не трябваше да дава сметка на Господа за делата си. В ордена ме бяха научили да си разпределям времето по съвсем друг начин и му го казах. А той отвърна, че красотата на Вселената се състои не само в единството на разнообразието, но и в разнообразието на единството. Стори ми се, че отговорът му се дължеше на ненаучна емпиричност, но по-късно узнах, че хората от неговия край често определят нещата по начин, в който като че ли сияйната сила на разума има твърде малък дял.
През целия ни престой в манастира ръцете му винаги бяха покрити с праха на книгите, със златото на все още неизсъхналите миниатюри, с жълтеникави вещества, до които се беше докоснал в болницата на Северин. Като че ли не можеше да мисли с друго освен с ръцете си, нещо, което тогава ми се струваше по-присъщо на един механик (а ме бяха учили, че механикът е прелюбодеец, че извършва прелюбодеяние към интелектуалния живот, с който би трябвало да бъде свързан в най-чисто и непорочно венчило); но дори и когато ръцете му се докосваха до крехки вещи, като някои ръкописи с още свежи миниатюри, или до разядени от времето и ронещи се като сух хляб страници, той, както ми се стори, се докосваше до тях с изключително внимание, същото, с което се докосваше до своите инструменти. Ще кажа, че този интересен човек носеше със себе си, в своята торба, инструменти, които не бях виждал дотогава, които той наричаше моите чудодейни машини. Машините, казваше той, са плод на изкуството, което подражава на природата, и възпроизвеждат не формите, а самото действие. Така ми обясни чудесата на часовника, на астролаба и на магнита. Но в началото се побоях, че става дума за магьосничество, и през някои ясни нощи, когато той наблюдаваше звездите (с някакъв чудноват триъгълник в ръце), аз се преструвах, че спя. Францисканците, с които се бях запознал в Италия и в моя край, бяха прости, често необразовани люде, и аз му казах, че съм смаян от неговите знания. Но той ми отвърна с усмивка, че францисканците от неговите острови били други хора: