Все пак няма да кажа, че тя породи у мен приятни мисли. Изплаших се и изпитах смътно безпокойство. Един Бог знае, че това не бяха призраци, рожба на незрелия ми дух, и че правилно тълкувах неподлежащи на съмнение предчувствия, записани на камъка още в деня, когато исполините са посегнали към него, преди заблудената воля на монасите да се осмели да го освети като хранилище на словото Божие.
Докато нашите мулета се катереха по последния склон на планината, там, където главният път се разделяше на три, като от него се отделяха две странични пътеки, моят учител спря за малко, огледа двете страни на пътя и самия път, погледна и нагоре, там, където редици от вечнозелени пинии образуваха естествен свод, побелял от сняг.
— Богат манастир — рече той. — Абатът държи да прави добро впечатление на посетителите.
Не го запитах нищо, тъй като бях свикнал да говори най-чудновати неща. Пък и след като повървяхме още малко, чухме някакъв шум и на следващия завой пред нас се появиха група разтревожени монаси и ратаи. Щом ни видяха, един от тях се запъти към нас и рече най-любезно:
— Добре дошли, господине, и не се учудвайте, че предполагам кой сте, защото сме предупредени за вашето посещение. Аз съм Ремиджо от Вараджине, ключар на манастира. Ако, както предполагам, вие сте брат Уилям от Баскавила, трябва да предупредим абата. Ти — обърна се той към един от ратаите — тичай да предупредиш, че нашият гост е пристигнал.
— Благодаря ви, господин ключарю — отвърна сърдечно моят учител. — Ценя вашата любезност, още повече че за да ме приветствате, прекъснахте преследването. Но не се тревожете, конят е минал оттук и е тръгнал по дясната пътека. Няма да отиде далеч, защото, като стигне при торището, ще спре. Той е премного умен, за да се втурне по стръмната пътека…
— Кога го видяхте? — запита ключарят.
— Изобщо не сме го виждали, нали, Адсон? — рече Уилям, като се обърна усмихнат към мен. — Но ако търсите Брунело, животното не може да не е там, където казах.
Ключарят се поколеба. Погледна Уилям, после пътеката и запита:
— Брунело ли? Откъде знаете?
— Хайде — рече Уилям, — вие търсите Брунело, любимия кон на абата, най-добрия жребец от вашата конюшня, с черна козина, висок пет стъпки, с пищна опашка, с малки кръгли копита, но с твърде правилен алюр; има малка глава, тънки уши и големи очи. Казвам ви, тръгнал е надясно, побързайте.
Ключарят се поколеба за миг, после даде знак на хората си и хукна по дясната пътека, докато нашите мулета продължиха да се катерят. Тъкмо се канех да разпитам Уилям, защото изгарях от любопитство, той ми направи знак да почакам; и наистина, след малко чухме радостни възклицания, на завоя на пътеката се появиха монасите и ратаите, които водеха коня за юздата. Минаха край нас, като продължаваха да ни гледат смаяни, и тръгнаха пред нас към манастира. Мисля, че Уилям нарочно задържа мулето си, за да им даде възможност да разкажат за станалото. Вече имах случай да се уверя, че моят учител — човек с възвишени добродетели във всяко отношение, — станеше ли дума да доказва колко е прозорлив, се поддаваше на порока на суетата; и тъй като вече бях оценил тънката му дипломатическа дарба, разбрах, че държеше да влезе в манастира, предшестван от славата на мъдър човек.
— Я ми кажете — не можах да се сдържа аз — как успяхте да отгатнете?
— Добри ми Адсон — отвърна учителят, — през цялото пътуване те уча да разпознаваш белезите, посредством които светът ни говори така, сякаш е голяма разтворена книга. Ален дьо Лил25 казваше, че
25