От средата на 60-те години на XIX век сръбското население от Войводина все по-определено подкрепя позициите и лозунгите на либералната буржоазия начело със Светозар Милетич. Сега ръководството на борбата за национално признаване, автономия и политически права на сърбите в империята преминава от висшето духовенство към Либералната партия. Заедно с това центърът на политическия живот на сърбите се премества от Сремски Карловци в Нови Сад.
Известни изменения в политическия живот на Войводина настъпват и след австро-унгарското споразумение от 1867 г. Съгласно това споразумение Войводина не е възстановена като самостоятелна административно-политическа единица и остава в рамките на Унгария. Нова вълна на маджаризация на неунгарското население залива тази област. В такива условия през 1869 г. се свиква конференция на сръбските представители във Велики Бечкерек, на която най-силно влияние имат представителите на сръбската либерална буржоазия начело със Светозар Милетич. Тази конференция учредява Сръбска либерална партия и приема нейната програма.
Програмата на Либералната партия изисква утвърждаването на национални административни и избирателни окръзи там, където съответните националности имат мнозинство, свободно ползване на родния език в административно-служебните дела, обучение на роден език и пр. Тя изхожда от предпоставката за съюз на сръбската либерална буржоазия с унгарската либерална опозиция и с другите угнетени народи — румънци, словаци, унгарци. В областта на външната политика Либералната партия си поставя за задача да води борба против завоевателната политика на Австро-Унгария на Балканите и против намесата на други държави в освободителното движение на балканските народи под турска власт. Социално-икономически искания в програмата на партията не са включени.
Създаването на Либералната партия представлява крачка напред в обединяването на сръбските национални сили за борба срещу икономическото ограбване, националното потисничество и реакционните режими. Обаче унгарските власти предприемат редица мерки с оглед задушаване на политическата активност и ликвидиране на националното движение във Войводина. На особено преследване е подложен политическият водач на войводинските сърби Светозар Милетич. Преследванията и затворите правят своето. Милетич е физически и духовно изтощен и е принуден да напусне политическата арена. Заедно с това все по-подчертано избухват противоречия в самия лагер на сръбската буржоазия във Войводина. Едни изтъкват като необходимост политиката на сътрудничество с Будапеща. Те се опитват да създадат и своя партия със самостоятелна програма, но поради съпротивата на привържениците на Милетич този опит не успява. Други пък агитират в полза на идеята, че борбата за запазване на църковната автономия е най-добрият път за предпазване на сръбското население от маджаризация. При това църквата, заинтересована за запазване на своите имения и привилегии, се стреми без особени сътресения да съгласува църковноправославните и националните си чувства с политиката на Виена и Будапеща. Няма единство и в самата Либерална партия. В нея постепенно се очертава групата на по-умерените, които още през 70-те години на XIX век се обединяват около Михаил-Полит Десанчич и вестника „Браник“. По-радикалните елементи от Либералната партия се обединяват около Яша Томич и образуват Сръбска радикална народна партия. Това разцепление се отразява неблагоприятно върху националното движение във Войводина и дава възможност на унгарските власти да засилят маджаризацията на населението. Така политическата борба във Войводина постепенно замира и е сведена всъщност до въпросите на църковното самоуправление.
СЛОВЕНИЯ
Държавно-политическо положение
До края на XVIII век Словения неизменно принадлежи към австрийската част на Хабсбургската монархия. Наполеоновите войни на границата между двата века, XVIII и XIX, временно променят това положение: през 1797 г. изчезва Венеция от политическата карта на Европа, а нейните владения по Далматинското крайбрежие минават под австрийска власт. През 1805 г. Наполеон побеждава Австрия и отнема бившите владения на Венеция (южната част на п-в Истрия и Далмация) от нея (По-жунски мир). През 1806 г. Франция образува от Далмация отделна френска държавна област, управлявана от генерал-губернатор със седалище в Задар. Разделена е на 4 административни окръга (Задар, Шибеник, Сплит и Макарска) и 17 кантона. Управлява се от наместнически съвет, който има няколко отдела — за вътрешни работи, просвета, правосъдие, финанси и пр. Губернатор на областта става Наполеоновият генерал Мармон.