Политическите борби в Хабсбургската монархия от края на 60-те години на XIX век, по-точно нейното преустройство на дуалистични основи, отново активизират националните сили в Словения. През периода 1868–1871 г. либералното крило в словенското национално движение организира редица митинги под лозунга за обединение на словенските земи, за равноправие на словенския език, за намаляване на данъците. Този период на митингите постепенно отминава, без особени постижения, а през 70-те години австро-унгарският дуализъм укрепва. Представителите на либералното течение в словенското национално движение минават на по-умерени позиции, постепенно изоставят либерализма и се сближават с консервативния лагер. Настъпва нов период на т.нар. съгласие между либерали и консерватори, под знака на което се развива Словения през следващите години.
ТРАНСИЛВАНИЯ
Хабсбургската власт в Трансилвания
В самия край на XVII век Трансилвания сменя господарите си — от османска автономна провинция става съставна част на Хабсбургската монархия. Официално тя се включва в Унгарското кралство, но е подчинена повече на Виена, отколкото на Будапеща. Управлява се от губерниум, който се състои от един президент и 12 съветници, избирани от признатите „нации“ (унгарци, саксонци и секули) и религии (католици, протестанти, калвинисти, униати) Съществува и еднокамарен парламент (сейм, диета), съставен от представители на привилегированите нации и религии, както и от назначени от Хабсбургите представители на централната власт. Освен това в столицата резидира един трансилвански дворцов съвет, който направлява и контролира администрирането на Трансилвания.
Към средата на XIX век на територията на Унгария и Трансилвания живеят около 2 милиона румънци, непризната официално нация и без собствено представителство в управлението. Огромното мнозинство от тях са селяни, крепостни и свободни, обременени с тежки плащания в полза на земевладелците и държавата. Като източноправославни, без призната официално църковно-религиозна организация, те плащат и на чужди църковни институции, към които не принадлежат. Главната тегоба за селяните е ангариятадо 4 дни в седмицата. Реформите на Мария Терезия и Йосиф I 1 променят положението на румънците от Трансилвания съвсем слабо. През 1785 г. се отменя крепостничеството — трансилванските селяни получават лична свобода, но не и земя, нито пък се ограничават плащанията и ангарията им. По същото време селата в пограничния район с Влахия и Молдова се организират като трансилванска военна граница и местните селяни бързат да се наредят в пограничните формирования. Земевладелците обаче се противопоставят на освобождаването на селяните от крепостничеството и трудовите им повинности. Конфликтът прераства в селско въстание, съпроводено с много палежи, жертви и жестокости.
Известно значение за трансилванските румънци има и законът за толерантността на Йосиф 11 (1781 г.) — тяхното източноправославно вероизповедание получава подобри възможности за изява. През 1810 г. трансилванските румънци вече имат свои собствени православни епископи, гр. Сибиу става център на православието, а пък Алба Юлия — център на униатството.
Националноконсолидационни прояви
Начален импулс за поява на румънско национално чувство дава униатската църква в Трансилвания. Хабсбургите имат нужда от съюзници в равновестната им политика между народите и църквите в империята. Затова те подкрепят преминаването на източноправославните румънци от Трансилвания към униатството. Виена подпомага и просветно-образователните институции на униатската църква. Част от източно православното румънско духовенство се възползва от това, преминава към униатството и започва да работи за признаване на румънците като четвърта „нация“ в Трансилвания. Възниква т.нар. Трансилванска школа, която доказва, че румънците са мнозинство от населението на областта и че водят началото си от римско време. Откриват се впоследствие училища, румънски студенти се учат в Рим и Виена, печатат се книги, възниква група образовани духовници, един интелектуален елит, който развива румънската национална идея. Дело на този елит е съставената през 1791 г. петиция до австрийския имперотор Леополд II, която настоява румънците да получат пропорционално представителство в трансилванските държавни органи, както и признаване на източното православие и съответните му институции подобно на сръбската православна църква в империята.