— Наши си работи — неохотно отговори омоновецът. — Минавайте.
Мамаев остави мерцедеса покрай селската поща и тръгна към своя парцел, като се стараеше да отминава по-бързо неосветените от редките улични лампи места. Пътят беше посипан с навяти сухи листа, те шумоляха под краката му, сякаш удвояваха звука от неговите крачки. През цялото време му се струваше, че някой върви след него. Той рязко спираше, вслушваше се, крачките замлъкваха.
Лампите свършиха, отстрани на приличащата на горска просека уличка чернееха недовършените вили. Из върхарите на боровете тревожно шумеше вятърът, плъзгаше се ниска тежка луна.
Тъмнината беше враждебна, шумоленето на листата под краката му бе враждебно, лунната светлина беше враждебна, дори далечните светлини на санаториумите бяха враждебни. Успокояваше го само тежестта на „лимонката“, която Мамаев стискаше в джоба си.
Влезе в своя парцел през задната портичка. Преди това предпазливо обиколи покрай оградата, като постоянно спираше, вглеждаше се в мрака, ослушваше се. Нищо подозрително нямаше. Подозрително беше всичко.
Прозорчето на един от строителните фургони в ъгъла на двора светеше, къщата бе тъмна. Чак когато се вгледа, Мамаев видя в огромния прозорец на втория етаж слаб жълт отблясък — приличаше на газена лампа или свещ. Над входа светеше лампа, паркирана бе някаква бяла лада. На стъпалата седеше мъж с шлифер и пушеше. Мамаев с изненада разпозна в него члена на Съюза на писателите на СССР с еврейската фамилия.
— Какво правиш тук? — попита той. — Люска ли те нае за пазач?
— Не — отговори писателят. — За пазач нае таджика. От тия, дето са работели тук. А мен помоли да постоя, страхува се.
— И стоиш така от вчера?
— Е, защо? Ходихме и по магазините. Ще поседя до дванадесет, после ще пази таджикът. Време имам много. А и тук е хубаво да си мисли човек.
— За какво?
— За какво може да мисли днес съветският писател? За суетата на живота.
На светлината от лампата Мамаев отброи пет стодоларови банкноти и ги подаде на писателя.
— Благодаря ти, можеш да си тръгваш.
— За такива пари мога и да остана. До дванадесет ще подежуря. Ами ако изведнъж ви се наложи да отидете някъде?
— Е, както искаш — равнодушно се съгласи Мамаев. — Само че стой на тъмно.
Той угаси лампата над входа и се качи на втория етаж.
— Най-после! — радостно го посрещна Люска. — А аз вече място не си намирах. Какво става, папа?
— Нищо. Сега вече нищо.
На масата в студиото гореше свещ. Мебелите бяха внесени и поставени безредно. Само огромната спалня беше вкарана на мястото си в нишата. На масата имаше бутилки, бяха наредени мезета, мандарини, банани, киви. Едър ананас увенчаваше натюрморта. Едната бутилка беше „Хенеси“. Това се хареса на Мамаев — Люска помнеше навиците му.
Той се преоблече в купената му от Люска пижама, отпусна се на креслото, наля си половин чаша коняк и най-после се почувства в безопасност.
Събуди се внезапно — от странното чувство на тревога и от пустотата до себе си. Люска я нямаше. В прозорците сивееше разсъмването. Боровете едва се виждаха сред гъстата мъгла. Силно, на дъжд, грачеха враните.
— Люска! — повика я Мамаев. — Къде си?
Никой не му отговори. Той опипа леглото. Възглавницата беше студена, чаршафите — също.
— Люска! — в паника се развика той. — Люска!
Някакъв мъж се появи на вратата.
— Няма нужда да викате — каза той. — Людмила замина за Москва.
— Защо? За какво? Кой е разрешил? Ти кой си? А, пазачът! — досети се Мамаев.
— Не съм пазачът — отвърна мъжът. — Аз съм Калмиков.
IV
Нямахме никаква представа къде да търсим Калмиков. Оставаше само едно: да следим Мамаев. Предполагах, че в неговото положение е най-разумно да остане във временния арест на „Петровка“ няколко дни и да стои там, докато обявената от милицията операция „Залавяне“ не даде резултат. Тюрин не се съгласи с мен:
— Той не бива да остава там и час повече от необходимото. Ако го надуши пресата, на репутацията му ще бъде поставен кръст.
Тюрин се оказа прав. В пет часа следобед Мамаев излезе от главния вход на „Петровка“ придружен от някакъв генерал. Те отидоха с милиционерски „Форд“ до ресторант „Арагви“ и яко заседнаха там. Ние с Тюрин седяхме в моя джип „Терано“ и следяхме входа на „Арагви“. Тъмновишневото си волво, което Мамаев добре познаваше, Тюрин остави до нашия офис на „Неглинка“.