— Знам го.
— Вземи я, вземи Игнат и ги докарай на Истра. На изхода от Москва веднага след поста на Дмитровка ще видиш отдясно тъмновишнево „Волво 940“. В него ще чака Тюрин. По-нататък ще караш след него.
— Ще стигна в Москва не по-рано от два през нощта. Те ще спят. Удобно ли е? — усъмни се Док.
— Удобно е.
— Той ли?
— Да — казах. — Тук е. Побързай.
— Тръгвам.
Обадих се пак на Тюрин и му казах къде трябва да чака Док.
— Тъмносин мерцедес сто двадесет и четвърти модел. Доктор Перегудов. С него ще бъдат Галина Сомова и синът й.
— Разбрах те — отговори Тюрин. — Щом ги посрещна, веднага ще се обадя.
Погледнах часовника си. Нула и тридесет.
На Мамаев му оставаше да живее осем часа.
В два и тридесет Док съобщи:
— В Соколники съм. Вкъщи ги няма. При дъщеричката стои една съседка. Каза, че са в „Склиф“. Отивам там.
На Мамаев му останаха шест часа.
После четири.
Започва да се разсъмва. От водохранилището плъзна мъгла. Боровете потънаха в нея като във вата. В мъглата светеше подобно на златна свещичка брезата пред къщата на Мамаев.
Събудиха се и зачирикаха, запяха различни песни горските птички. Враните стояха накокошинени по клоните на боровете и грачеха. Една се дереше някак особено пронизващо и противно.
Мухата послуша и учудено каза:
— Чувате ли какво крещи?
— Какво? — попита Боцмана.
— Крещи: „Курва! Курва!“
— Я си го начукай! — посъветва го Артиста. — Имаш перверзен слух.
— Не, послушайте, чуйте я! — настояваше Мухата. Послушахме.
— Наистина — озадачено се съгласи Боцмана.
И както става, когато човек различи в мастилено петно някаква рисунка и после само това вижда, така и ние не чувахме повече нищо друго в пронизващите крясъци на тази врана.
Док не се обаждаше. На моите позвънявания отговаряше приятен женски глас:
— Телефонът на абоната временно е изключен. Тюрин стоеше до поста на Дмитровка и се обаждаше на всеки половин час. Аз му отговарях като информацията на летището:
— Чакайте.
Док се обади чак в пет и петдесет сутринта.
— Тръгваме — каза той.
— Защо не се обаждаше?
— Не можех.
— Защо си изключи джиесема?
— Там, където бях, не използват мобилни телефони.
— Къде си бил?
— В коридора на реанимацията.
— О, Господи! — казах аз. — Сомов ли?
— Да. Галя и Игнат са с мен.
— Двеста.
— Да.
„Товар двеста“!
Има ли вече някой в Русия, който да не знае какво значи това?
— Мога ли да им разкажа всичко? — попита Док.
— Да.
На Мамаев му оставаха два часа живот.
В шест и четиридесет се обади Тюрин:
— Посрещнах ги. Идваме.
На Мамаев му оставаше час и двадесет минути. Час. Четиридесет минути.
Набрах джиесема на Тюрин:
— Къде сте?
— Отминахме Шереметиевка.
Няма да успеят.
— Да вървим — казах на Артиста, Мухата и Боцмана.
Влязохме в къщата.
V
Насред просторното помещение, облицовано със светло дърво, върху светлия паркет имаше красиво меко кресло с висока облегалка и дърворезбовани подлакътници във формата на някакви морски чудовища. В него седеше Мамаев. Не беше вързан с нищо, но седеше изправено, облегнат назад, сложил ръце на подлакътниците, със събрани колене и втренчен право пред себе си. Неговото грубо, бледо под светлината на мъгливото утро лице беше абсолютно отнесено. С раираната пижама приличаше на затворник от „Синг-Синг“, очакващ да изпълнят присъдата му на електрическия стол.
И това не беше много далеч от истината.
В дъното на залата, в дълбока ниша алков, имаше необятна спалня със смачкани чаршафи. До креслото, където седеше Мамаев, на голяма кръгла маса в живописен безпорядък се виждаше храна, плодове, бутилки.
Не видях веднага Калмиков. Той седеше до стената в ъгъла на помещението, сякаш слял се със светлите дървени плоскости. Седеше, както седят на изток: в поза на търпеливо очакване, прилепил се до стената, обгърнал коленете си с ръце. Беше в сив костюм, колосаната риза без вратовръзка, разкопчана на гърдите, белееше в сумрака, подчертавайки сивотата на сухото му лице.