Той изобщо не реагира на шумната ни поява. Не реагира и Мамаев. Имах усещането, че сме влезли в музей на восъчни фигури, изработени с ужасяваща натуралност.
В къщата беше топло. След многочасовото дежурство във влажната мъгла, която ни прониза до костите, беше върхът на блаженството да се озовем на сухо и на топло. Точно от това се възползва Артиста.
— Колко е топло, а! Каква топлина! — възхитено каза той. — Вече бях забравил, че може да е така топло!
На актьорски език, както ни обясняваше Артиста, това се нарича пристройване. Да се пристроиш към партньора, за да е естествено общуването. Или да изглежда естествено, което и на сцената, и в живота е практически едно и също.
— Здрасти, Константин — обърна се той към Калмиков, сякаш са се видели вчера и в нашата днешна среща няма нищо необичайно. — Добро утро, господин Мамаев.
Мамаев не помръдна.
— Той не отговаря на поздрави — безстрастно обясни Калмиков. — Отговаря само на директни въпроси.
— Удобно — оцени Артиста. — Имам няколко въпроса към него. Обаче да се разговаря на гладен стомах… Каква красота! — възкликна той, като огледа масата. — Господин Мамаев нали няма да възрази, ако малко поразредим този натюрморт?
— Той няма да възрази — потвърди Калмиков.
— Бих искал да получа разрешение от него.
— Попитай го направо.
— Май ще се въздържа. Ще ти повярвам. Ами ако изведнъж не разреши? А, честно казано, много ми се плюска. Банани. Това е добре. Киви. Също добре. Ананас. Забележително!… А това що за плод е? — изненада се Артиста и се обърна към нас. — Вижте я, моля ви се!
В ръката му имаше зелена оребрена граната Ф-1, наричана сред народа „лимонка“.
— Какво е това, господин Мамаев?
— Граната — последва равен, сякаш синтезиран на компютър отговор.
— Да не са ви я пробутали заедно с кивито? Какво става по нашите пазари, какво правят! Как се е озовал тук този симпатичен плод?
— „Лимонката“ беше под възглавницата му — отговори Калмиков.
— Ама че нерви има човекът! Да спи с граната под възглавницата! Не, не съм способен на такова нещо. Май ще изям един банан, а този плод ще си го взема. По-късно ще го употребя. Черпете се, джентълмени! — радушно предложи Артиста и си взе банан, сякаш давайки да се разбере, че си е изпълнил ролята и е време и ние да си поразмърдаме езиците.
— Той на всички въпроси ли отговаря? — попита Боцмана.
— На всички — кимна Калмиков.
— Какъв е според вас смисълът на живота, господин Мамаев?
— На такива въпроси не отговаря.
— А на какви отговаря?
— На конкретни. Ако искаш да научиш от него нещо конкретно, питай.
— Колкото и да е странно, но нищо конкретно не искам да науча от него — след като помисли, съобщи Боцмана. — А ти? — попита той Артиста.
— Колкото и да е странно, аз също.
— А аз имам въпрос — намеси се Мухата. — Конкретен. Господин Мамаев, чувате ли какво крещят птиците зад прозореца?
— Чувам.
— Какви са тези птици?
— Врани.
— Какво според вас крещи тази? Ето тази, тази!
— Курва, курва.
— А казвате, че съм имал перверзен слух! — укори ни Мухата. — Нормален си ми е слухът.
— И дълго ли ще бъде той в това състояние? — поинтересува се Артиста.
— Остана съвсем малко — отвърна Калмиков и погледна часовника си.
Седем и тридесет.
— Чакаш да стане осем ли? — попитах аз.
— Да.
— Чакаш дали няма да дойде отмяна на заповедта?
— Да.
— Няма да дойде.
Очаквах въпроса „Защо“, но Калмиков мълчеше.
— Заповедта няма да бъде отменена, защото няма кой да я отмени — обясних аз. — Днес сутринта Буров е бил убит в кабинета си. Двадесет минути след като е предал на пейджъра ти заповедта „Действайте“.
— Заповедта е дадена.
— Какво ще правиш след това?
— Няма значение.
— Ще те заловят. Рано или късно.
— Няма значение.
— За кого?
— За мен.
— А за жена ти? За твоя син?
Калмиков не отговори.
— Ти смяташ, че не може да съсипеш живота им — казах аз. — Грешиш. Вече си го съсипал.
Той погледна часовника си и се изправи.
— По-добре да си тръгнете.
— Никъде няма да тръгваме! — заявих аз. И веднага усетих как някаква сила като течението на буйна река ме избутва към вратата. И тогава се развиках, разбирайки, че това е последната възможност да се поправи огромната и чудовищна житейска несправедливост, която се извършваше пред очите ни: