— Вържи си гащите, Мак — посъветва го мъжът с тумбестия нос. — Вие с Джим си свършихте работата. Сега чупката. Смажете лагерите и да ви няма.
— На кого даваш заповеди бе, отворко? — озъби се Макдоналд. — Не мърдам оттук, докато тоя каменоделец не си получи заслуженото, Костело.
Мъжът, наречен Костело, сви рамене. Червенокосият на масата се извърна леко, както си седеше, за да погледне Малъри с безразличието на колекционер, който оглежда хербаризиран бръмбар. После извади от красива черна табакера цигара и внимателно я запали със златна запалка.
Макдоналд отново отиде до мраморната лавица, наля си уиски от четвъртита бутилка и го изпи на екс. Облегна се намръщен на стената с гръб към лавицата.
Костело застана пред Малъри и започна да пука ставите на костеливите си пръсти.
— Откъде си? — попита той.
Малъри го изгледа замечтано и пъхна цигарата между устните си.
— От остров Макнийл — отвърна той леко развеселен.
— Кога те пуснаха?
— Преди десет дни.
— За какво лежа?
— За подправяне на документи — осведоми го Малъри с тихо задоволство.
— Бил ли си тук друг път?
— Тук съм роден. Не знаеш ли?
— Не-е-е-е — проточи нежно Костело. — Не знаех. И за какво дойде тук преди десет дни?
Макдоналд отново прекоси стаята, размахвайки яките си ръце, и за втори път зашлеви Малъри през устата, пресявайки се през рамото на Костело. Ръката му остави червен отпечатък върху лицето на Малъри. Той разтърси глава. В очите му заискри мрачен пламък.
— Господи, Костело, тоя не е от Макнийл. Занася те — гласът му гърмеше. — Тоя умник е просто дребен мошеник от Бруклин или някой от ония градове, където всички ченгета са инвалиди.
Костело вдигна ръка и леко бутна Макдоналд по рамото.
— Не се меси, Мак — каза с равен, безизразен глас.
Макдоналд гневно сви юмрук. После се засмя, направи крачка напред и заби пета в крака на Малъри.
— По дяволите! — изстена Малъри и седна тежко върху бюрото.
Въздухът в стаята вече беше почти без кислород. Имаше прозорци само на едната стена, при това бяха плътно закрити от тежки завеси, които Висяха неподвижно. Малъри извади носна кърпичка, избърса чело и попи потта над устните си.
— Време е двамата с Джим да се разкарате от тук, Мак — нареди Костело с все същия равен глас.
Макдоналд наведе глава, взря се в него под свъсените си рунтави вежди. Лицето му лъщеше от пот. Не беше свалил смачканото си изтъркано палто. Костело дори не го удостои с поглед. След миг Макдоналд отново се върна до мраморната полица, блъсна с лакът ченгето с побелялата коса, за да мине, и сграбчи четвъртитата бутилка със скоч.
— Викни шефа, Костело — изрева той през рамо.
— Нямаш мозък за тая работа. За Бога, докога ще плямпаш, друго не знаеш ли да правиш? — Обърна се към Джим, тупна го по гърба и презрително попита: — Ти нали искаше още едно уиски, ченге?
— За какво дойде тук? — повтори въпроса си към Малъри Костело.
— Търсех място под слънцето — лениво го изгледа Малъри. Пламъците в очите му бяха угаснали.
— Странен начин си избрал, хлапе.
Малъри сви рамене.
— Помислих, че ако го изиграя добре, ще се свържа с когото трябва.
— Може да си разиграл неподходящ етюд — тихо предположи Костело. Затвори очи и потърка носа си с палец. — Понякога е трудно да се прецени.
Дрезгавият глас на Макдоналд гръмна в затворената стая.
— Умникът не прави грешки, господинчо. Прекалено е умен.
Костело отвори очи и хвърли поглед през рамо към рижия на масата. Рижият се завъртя със стола. Дясната му ръка бе отпусната върху крака. Костело се обърна на другата страна и погледна Макдоналд в очите.
— Разкарай се! — студено изсъска той. — Веднага. Пиян си и нямам намерение да споря с теб.
Макдоналд опря рамене на мраморната лавица и пъхна ръце в джобовете на сакото. Безформената му шапка се крепеше на тила на голямата му четвъртита глава. Джим, побелялото ченге, отстъпи малко по-далеч, без да сваля напрегнат поглед от него, нервно задъвкал устни.
— Викни шефа, Костело! — изкрещя Макдоналд.
— Ти на мен няма да ми заповядваш. Не те харесвам толкова, че да ти се подчинявам.
Костело се поколеба, после отиде до телефона. Очите му се взряха в точка високо над пода. Вдигна слушалката и набра номер, обърнат гърбом към Макдоналд. После се облегна на стената и леко се усмихна на Малъри над чашата. Чакаше.
— Ало… да… Костело. Всичко е наред, само дето Мак е пиян. Държи се враждебно… не иска да си върви. Не знам още… някакво момче, не е от града. Добре.