— А след това? — настоя Сикстен, вдигнал заплашително показалеца си.
Но нямаше „след това“. Случи се нещо съвсем неочаквано. Чу се силен пукот, а сетне стаята на Йонте потъна в мрак като египетска гробница. Електрическата крушка на тавана, единственото осветление на стаята, се беше разбила на хиляди парчета. Белият предводител бе също тъй сащисан, както и червените. Но дойде на себе си по-бързо от тях. Под закрилата на тъмнината той се провря като змиорка към вратата и изчезна в лятната нощ. Беше свободен.
Горе на покрива Кале замислено прибра своята прашка в джоба на панталона си.
— Ще взема пари от спестовната ми касичка за нова крушка за Йонте — рече той разкаяно.
Повреждането на чужда собственост беше нещо, което не подобаваше на един благороден рицар на Бялата роза, затова за Кале беше съвсем естествено да възстанови щетите.
— Но ти разбираш, че трябваше да го направя — оправда се той пред Ева-Лота.
Ева-Лота кимна с разбиране.
— Беше абсолютно необходимо — успокои го тя. — Предводителят ни беше в голяма опасност. Великия Мумрих също. Така че наистина беше неизбежно.
Междувременно отсреща при Йонте бяха намерили някакво джобно фенерче. Червените установиха с огорчение, че пленникът им се е изплъзнал.
— Изчезнал е! — изкрещя Сикстен и се втурна към прозореца. — Кой проклет въшльо разби лампата ни?
Нямаше нужда да пита. Грешниците, два тънки черни силуета, стояха на отсрещния покрив. Силуетите бързо изчезнаха. Тъкмо бяха чули изсвирването на Андерс и разбраха, че е на свобода. С главоломна скорост те претичаха по билото на покрива. Беше въпрос на живот и смърт да се озоват на сигурно място преди червените да са слезли долу, за да ги посрещнат. Без да се поколебаят нито за миг, те претичаха в тъмнината по билото с лекотата и гъвкавостта, които волният живот бе дал на младите им безстрашни тела. Достигнаха стълбата и се спуснаха с безумна скорост по нея. Първо Ева-Лота, веднага след нея Кале. Съвсем бяха забравили за Грен. Мислите им бяха при червените. Прозорецът на Грен беше тъмен. Явно непознатият си беше отишъл.
— Побързай, нямаме никакво време — шепнеше заклинателно Кале на Ева-Лота.
Тогава внезапно жалузът на Грен се вдигна с трясък и старецът надникна от прозореца. Това се случи толкова неочаквано и така стресна децата, че Кале внезапно загуби равновесие. Той се приземи с трясък и едва не повлече след себе си Ева-Лота.
— Е, ти май наистина много бързаш — не се сдържа Ева-Лота. Тя се вкопчи мъчително за стълбата, за да не падне след приятеля си и погледна умолително Грен.
Грен обаче беше втренчил печалните си старчески очи в Кале, който лежеше на земята и се опитваше да си поеме въздух и каза с печален старчески глас:
— Ех, ех, щастливите игри на детството. Щастливите, невинни игри на детството. Ех, ех!
Шеста глава
Ева-Лота и Кале нямаха време да обяснят на Грен защо използват стълбата му, а самият той явно не намери нищо странно или неестествено в това. Очевидно според него щастливите, невинни игри на детството налагаха от време на време децата да се катерят по стълбите на своите съседи. Кале и Ева-Лота се сбогуваха припряно с него и изчезнаха колкото се може по бързо от двора му. Но Грен сякаш не забеляза това. Той само въздъхна тихо на себе си и пусна транспаранта.
В тъмната уличка зад къщата на Грен тримата рицари на Бялата роза най-сетне се събраха след всички премеждия. Те си стиснаха ръцете, а предводителят каза:
— Добра работа, храбреци!
После обаче трябваше да се бяга. От другия край на улицата вече се чуваше някакъв шум, който приближаваше застрашително. Това бяха червените, които най-сетне бяха дошли на себе си и жадуваха за мъст.
По това време жителите на Роудиберг вече си бяха в леглата и спяха. Сега обаче някои от тях подскочиха стреснато в съня си, объркани и замаяни. Да не би небесното войнство на Вотан да преминаваше отвън? Но не, това бяха само тримата благородни рицари на Бялата роза, които се носеха с вихрени крачки по уличния паваж. На петдесет метра след тях същото правеха тримата също толкова благородни рицари на Червената роза. Техните крачки бяха не по-малко шеметни, а кресливите им злъчни викове не биха могли да бъдат заглушени и от най-модерните пожарникарски сирени, включени на последна степен.
В началото Белите рози успяха да запазят предимството си. Те профучаваха край ъглите, така че ушите им свистяха, и се подсмихваха доволно, когато чуваха далеч зад себе си високите закани на Сикстен за онова, което ги очаква, когато ги спипа.