— Виепо[9]?
— Ъ… Динг?
— Адам? — каза Чавес почти шепнешком.
— Да.
— Радвам се, че се обади. Хората се чудят какво става с теб.
— Да. Скрих се от радара за известно време.
— Ясно.
Яо каза:
— Разбрах откъде действа Центъра.
— Сам ли успя?
— Да.
— Къде?
— В Гуанджоу, на около два часа северно от Хонконг. Нямам адрес, но стесних кръга. Намира се близо до Бюрото за техническо разузнаване. Той е в Китай, Динг. Работел е за тях през цялото време.
Чавес се огледа нервно. Пекин беше много лошо място за подобен разговор.
— Да. И ние се досетихме за това. Трябва да намериш начин да го кажеш и на работодателя си.
— Виж, Динг. Свърших с информирането на Ленгли. Протекли са и течът стига дотук. Ако им кажа, Центъра ще се премести отново.
— Какво ще правиш?
— Ще работя без мрежа.
Чавес каза:
— Харесва ми стилът ти, Адам, но това няма да е добре за кариерата ти.
— Да ме убият също не е добре за кариерата ми.
— Не мога да споря с това.
— Приемам помощ.
Чавес помисли над думите му. Нямаше как да прати Дрискол или Карузо, нито пък самият той да се отдели без китайските си съгледвачи.
— В момента съм зает с нещо, което не мога да оставя, но мога да пратя Райън да ти помогне.
Чавес знаеше, че едва ли може да изпрати Джак в Китай. Но знаеше също, че Тун е в центъра на целия конфликт с Китай, а Гуанджоу се намираше близо до границата с Хонконг, за разлика от Пекин.
Каза си, че поне не праща Джак в Пекин.
— Райън? — запита Яо с нескрито разочарование.
— Кое му е лошото на Джак?
— Твърде много работа си имам, та да наглеждам и младшия президент.
— Джак си го бива, Яо. Можеш да ми вярваш.
— Не знам.
— Както искаш.
Яо въздъхна.
— Добре, да идва. Поне познава влиятелни хора. Накарай го да иде в Хонконг и ще го чакам на летището, след което ще го прехвърля през границата.
— Добре. Обади ми се след деветдесет минути и ще ви свържа.
ШЕСТДЕСЕТ И ТРИ
Джак Райън-младши караше по моста „Франсис Скот” и следеше едно такси в трафика на сто метра пред себе си.
Минаваше седем сутринта, а Джак следеше това такси, откакто то тръгна от апартамента на Мелани в Александрия преди двадесет минути.
Днес за трети път идваше при дома й преди зазоряване, паркираше колата на няколко преки от нейната улица и намираше скришно място в малка градина на отсрещната страна. Всеки ден наблюдаваше прозорците й с бинокъла си — в небето имаше достатъчно светлина за тази цел, и оставаше там, докато тя не заминеше за работа нагоре по улицата към спирката на метрото.
След това през последните два дни проверяваше пощенската й кутия и боклука, без да намери нищо ценно. Тръгваше си минути след като тя отидеше на работа и прекарваше остатъка от деня в размисъл как да я пита за Центъра.
Днешният план изискваше той да влезе в апартамента й — знаеше, че лесно може да отключи входната врата, но планът се обърка, след като в шест и четиридесет пред вратата й спря едно такси и тя изтича бързо, вече облечена за работа.
Джак се върна веднага при колата си и настигна таксито на шосе „Джеферсън Дейвис”. Стана му ясно, че тя не отива в работата си в Маклийн, а е тръгнала към Вашингтон.
Докато я следваше на изхода на моста в посока към Джорджтаун, се замисли за убийствата на служителите от ЦРУ преди две седмици и му призля при мисълта, че тя може да е свързана с това по някакъв начин.
— Без да знае, Джак — каза си той на глас, убеден, че тя не би работила срещу него или за китайците, ако не е сериозно подведена.
Или поне искаше да вярва в това.
Телефонът му в конзолата позвъня. Докосна копчето за системата „свободни ръце” на волана.
— Райън.
— Джак, обажда се Динг.
— Хей. Ти в Пекин ли си?
— Да. Съжалявам, няма време за говорене. Викнах нашия самолет. Трябва да си на летището в Балтимор до час.
Мамка му. Намираше се на час път от Балтимор оттук. Ще трябва да спре да следи Мелани и да се маха. Но се сети за нещо.
— Аз съм временно освободен, забрави ли?
— Гренджър го отмени.
— Добре. Разбрано. Аз съм във Вашингтон, на път към летището. Къде отивам?
— Хонконг.
Джак знаеше, че няма вероятност сателитният телефон на Динг да се подслушва, а и Гавин и екипът му бяха прекарали часове да търсят в колата му следящи устройства и микрофони, но пък знаеше също, че няма смисъл да казва повече от необходимото, за да не издава оперативна информация, и затова не запита нищо.