— Мелани!
— Джак?
Райън се извърна. Мелани Крафт стоеше зад него. Дясното й око беше потъмняло и подуто, а на челото й имаше рани. Излязла беше от другата страна на колата и Джак се почувства облекчен, че тя може да ходи и че е съвсем леко наранена. Но погледът й говореше за пълен шок — тя изглеждаше объркана и не знаеше къде е.
Джак я хвана за ръката и я отведе до колата си, сложи я на задната седалка и изтича отпред.
— Хайде, скъпа! Моля те, запали! — каза той и натисна бутона за стартера.
Луксозният седан запали, Джак рязко включи на скорост и се понесе с пълна газ на север, а вятърът откачаше парченца от счупеното предно стъкло и ги захвърляше на седалката до него или в лицето му.
Мелани Крафт се събуди на задната седалка в колата на Джак. Около себе си виждаше строшени стъкла и празни гилзи. Изправи се бавно.
— Какво става? — запита тя. Докосна с ръка лицето си и откри малко кръв, а после допря с ръка дясното си око и почувства надутия клепач.
— Какво стана, Джак?
Райън вече беше излязъл от шосето и караше по тесни пътища, воден от своя джипиес, в опит да се отдалечи от главните шосета, за да не го забележат полицаите.
— Джак? — повтори тя.
— Добре ли си?
— Да. Кои бяха тези мъже?
Райън поклати глава. Извади телефона от джоба си и се обади. Мелани слушаше неговата част от разговора.
— Хей. Трябва ми помощ. Сериозно е.
След кратка пауза той продължи:
— Трябва да се срещнем някъде между Вашингтон и Балтимор. Трябва ми кола и да се грижиш за един човек за известно време.
Друга кратка пауза.
— Голяма каша е. Ела въоръжен. Знам, че мога да разчитам на теб, Джон. Обади се.
Райън върна телефона в джоба си.
— Моля те, Джак. Кажи кои бяха онези?
— Кои бяха онези ли? Кои бяха онези ли? Хора на Центъра. Кой друг може да е, по дяволите?
— Кой е Центъра? — запита Мелани.
— Не ме лъжи. Ти работиш с Центъра. Знам го. Намерих програмата на телефона.
Мелани поклати глава бавно. Това й причини болка.
— Аз не… Центъра Липтън ли е?
— Липтън? Кой, по дяволите, е Липтън?
Мелани се почувства много объркана. Искаше само да легне, да повърне и да излезе от движещата се кола.
— Липтън е от ФБР. Национална сигурност.
— Той с китайците ли е?
— Китайците? Какво ти става, Джак?
— Онези мъже, Мелани. Те работят за д-р Тун Гуогун с кодово име Център. Той е агент на китайското Министерство на обществената сигурност. Или поне така мисля. И съм доста сигурен в това.
— Това какво общо има…
— Програмата, която сложи на телефона ми. Тя е от Центъра и му казва къде съм, а също подслушва и разговорите ми. Той опита да убие Доминик и мен в Маями. Знаеха, че сме там заради програмата.
— Какво?
— Същата група уби петимата оператори от ЦРУ в Джорджтаун. А днес опита да убие и теб.
— ФБР ли?
— ФБР друг път! — отвърна Джак. — Не знам кой е Липтън, но ти не работиш с ФБР.
— Да! Да, с ФБР. Не с китайците! Ти за каква ме мислиш, по дяволите?
— Откъде да знам, а, Мелани!
— Е, аз пък не знам ти кой си! Какво стана там? Ти не уби ли двама души? Те защо искаха да ме убият? Аз само изпълнявах заповед.
— Да, от китайците!
— Не! От ФБР. Искам да кажа, първо Чарлс Олдън от ЦРУ ми каза, че работиш за чуждо разузнаване, и искаше да разбера каквото мога. Но когато го арестуваха, ми се обади Липтън, показа ми съдебна заповед и ме запозна с Пакард. Нямах избор.
Джак поклати глава. Кой ли е Пакард? Не разбираше какво става, но вярваше на Мелани. Вярваше, че тя вярва, че работи за ФБР.
— Кой си ти? — повтори тя. Но този път по-меко, с по-малко паника и с повече молба в гласа. — За кого работиш и не ми казвай, че си шибан финансист!
Джак сви рамене.
— Не бях напълно откровен с теб.
Тя го изгледа в огледалото за обратно виждане продължително и отговори:
— Я виж ти!
Джак и Джон Кларк се срещнаха на паркинга зад все още затворен магазин за мебели. Мелани не говореше много. Джак я убеди да почака още малко, за да я прибере някъде на безопасно място и да обсъдят всичко след това.
Но след няколко минути разговор с Кларк, без тя да ги чува, Джак се върна в потрошеното беемве. Мелани седеше на задната седалка и гледаше право напред, все още замаяна от събитията.
Джак отвори вратата от нейната страна и коленичи. Когато тя не погледна към него, той каза:
— Мелани?
Момичето обърна бавно глава. Той се зарадва, че тя все още е замаяна.
— Да?
— Искам да ми се довериш. Знам, че сега е трудно, но искам да помислиш за всичко в нашата връзка. Няма да кажа, че не съм те лъгал, но се кълна, че никога не съм правил нищо, за да те нараня. Вярваш ли ми?