Тогава видя револвера. Осени го спасителна мисъл, родила се в отчаяната му, полумъртва душа: ако го убие с куршум, няма да го изтезава. Това беше последната надежда на Каник. Бавно запристъпва в тревата. Не разбираше как така си мести краката. Те се движеха против волята му, приближаваха към къщата, макар той да не искаше да влиза там. Носеха го към гибелта му. Ерки го следваше бавно, мушнал револвера в колана с големия орел, придържайки раната с ръка. Тя кървеше силно, но ако я превържеше, щеше да се оправи. Не изглеждаше опасна.
— Страх те е — установи Ерки.
Каник спря. Опита се да разбере какво е намислила тази откачалка. Дали и това е част от изтезанията: първо го предразполага, а после му нанася смъртоносния удар, идващ като спасение от мъченията. Може би изпитва удоволствие да наблюдава ужаса на жертвата си, когато тя осъзнае, че все пак ще умре. Той така се унесе в подобни мисли, че спря на пътеката. Наложи се Ерки да го побутне. Каник се сепна и жално изохка, но не последва изстрел. Отново тръгна. Къщата вече се виждаше между дърветата. Струваше му се, че са вървели цяла вечност, а в действителност бяха изминали само няколкостотин метра. Спряха на двора. Дойде ред на втория шокиращ миг за Каник. На вратата стоеше рус мъж.
Двама са. Единият ще го държи, докато другият го измъчва! Каник се насили да изгуби съзнание, да се строполи напред, но коленете му не се подкосиха. „Искам да умра“ — помисли си той и затвори очи. Чакаше изстрела с наведена глава. Ерки го бутна.
— Ето, това е онзи, дето много иска да се казва Морган.
— Ей, Ерки! — удивено ги зяпна Морган. — Да не си ходил до месаря за сланина?
Подпря се върху рамката на вратата и загледа внушителната двойна брадичка на Каник с невярващи очи. Слиса се, когато забеляза тлъстите му бедра с обиколка колкото талията на Ерки.
Каник огледа носа му.
— Улучи ме в бедрото.
— Мамка му, Ерки, кървиш като заклано прасе!
— Нали ти казах, улучи ме — Ерки се наведе да вземе стрелата. — С ето това.
Морган я разгледа с любопитство и плъзна пръст по жълтите и червени пера.
— Брей, гледай ти. Да не го раздаваш индианец? А има ли каубой?
Каник поклати отривисто глава.
— С-само с-се упражнявам — заекна той.
— За какво?
— З-за първенството з-за младежи.
Досега Каник бе притаил дъх. Едва успя да изрече думите. Ерки чу ясно звука от зле настроена гайда.
— Вкарай го вътре.
Морган отстъпи заднишком и им направи място да влязат. Ерки избута Каник пред себе си, докато обмисляше с какво да превърже бедрото си, за да спре кървенето.
— Трябва да се прибирам вкъщи — изхленчи Каник и спря.
— Я сядай на дивана — скастри го Морган. — Първо ще си изясним положението. Може да ни потрябваш.
Каник не откъсваше очи от носа на Морган. Гледката беше потресаваща. Откъснатата част се клатеше заплашително, а цветът му напомняше на изгнил картоф. Каник забеляза бутилката уиски на пода, радиото върху перваза и стърчащата от стената стрела. Типът с къдравата коса очевидно беше пиян. Това никак не успокои Каник. Свлече се на дивана; не знаеше къде да си дене ръцете. После чу въпроса, от който се опасяваше най-много:
— Някой знае ли къде си?
Не. Никой. Нямаха представа къде да го търсят освен ако Маргюн не се досети да провери в шкафа. Ще открие, че лъкът липсва, и ще се сети къде е отишъл Каник. Да, ама гората е голяма. Ще мине цяла вечност, докато го намерят, а и няма да започнат да го търсят веднага. Първо Маргюн ще изпрати Карстен и Филип на обиколка из района. А те са отчайващо мързеливи и не се ориентират добре.
— Казвай! — хлъцна Морган.
— Не — прошепна Каник. — Никой не знае къде съм.
— Много гадно, а?
Каник наведе глава. Не просто гадно. Това беше краят.
— Да ти се намира леденостудена бира?
Морган се облиза. Задавайки въпроса, усети как го обзема нетърпима жажда.
Каник не очакваше точно такъв въпрос.
— Имам ментови бонбони — смотолеви той.
— Добре, и те ще свършат работа. В устата ми няма и капка слюнка.