Каник бръкна в джоба на панталоните си и извади кутийката. Морган я грабна от ръцете му, бори се известно време със слепените един за друга бонбони, но накрая успя да отдели три и ги лапна.
— Сега ще се представим — премлясна той. — Това е Ерки. Той е обсебен от зли духове и непрекъснато разговаря с тях. Аз се казвам Морган и от полицията ме издирват за една дребна криминална проява от тази сутрин. Ще убием времето този следобед заедно. Този ненормалник ми обезобрази носа — додаде той. — Само да имаш едно наум. Гледай да не му се пречкаш.
Каник кимна със сериозно изражение. Много добре разбираше какво има предвид Морган.
— А ти как се казваш?
Аз съм човекът, който иска да го наричат Джеронимо. Следотърсачът. Великолепният стрелец.
— Извинявай, би ли повторил, че не чух?
— Каник.
— Че как живееш с такова име?
— Правя всичко по силите си — унило отвърна Каник.
— Ха-ха, хлапето има чувство за хумор.
Ерки се бе проснал на пода. Намери си коженото яке и се уви в него, стискайки бедрото си с две ръце.
— Виждал съм го и преди — тихо обясни той.
— Къде?
— До двора на убитата старица.
— Какво? — рязко се надигна Морган. — Той видя ли те? Това ли е момчето, дето играело наблизо? Нали съобщиха за него по радиото? А?
Каник сведе поглед.
— Ау, ау, сега работата стана сериозна. Мамка му, Ерки, та той те е видял. Трябва да се отървем от него!
От устата на Каник се изтръгна писък като от настъпена гумена играчка. Дългите му мигли запърхаха от страх.
— Май си говорил с ченгетата, а?
Каник мълчеше.
— Е, на Ерки не му пука от тази работа. Малко е странен. Всъщност и двамата сме приятелски настроени. Просто ни е скучно. Сега очакваме нощта. Впрочем Ерки побеснява истински чак през нощта. Зъбите му порастват и ушите му се изострят. Нали така, Ерки?
Ерки също мълчеше. Измери Каник с поглед. Очите на дебелото хлапе светеха от страх. То дъвчеше ожесточено долната си устна, а по лицето му не бе останала и капка кръв.
— Ей, момче — продължи Морган. — Да ти се намира термос с кафе и сандвич? Направо умираме от глад.
— Нося шоколадови десерти в куфара, но сигурно вече са се разтопили.
Ерки реагира мигновено на думите му. Изправи се и размаха ръце.
— Донеси куфара!
— Я по-спокойно — тихо го спря Морган. — Ти иди, че той може и да офейка. Ще си ги поделим двамата, чуваш ли!
Ерки закуцука към вратата. Започна да търси куфара. Щура се известно време из храстите, като притискаше раната на бедрото си. Най-сетне намери куфара, а по-нагоре се натъкна и на лъка. Замъкна всичко към къщата. Отвори куфара. Вътре лежаха стрели и доста непознати за него пособия, както и един „Марс“ и един „Сникърс“. Пръстите му трепереха, докато ги вадеше. Влезе в къщата с по един шоколадов десерт във всяка ръка. „Сникърс“ и „Марс“, „Сникърс“ и „Марс“. Мек, полуразтопен шоколад — единият с фъстъци, другият с карамел. Хартията шумолеше. Ерки вървеше и ги претегляше в ръцете си. И двата десерта му се струваха вкусни, но винаги предпочиташе „Марс“. Имаше право само на единия и направо се чудеше какво да реши. Морган се втурна и грабна „Сникърс“-а.
— Този е за мен. Ти вземи „Марс“-а. А Шишко ще го почерпим с уиски.
Каник погледна крадешком бутилката на прозореца. Нямаше нищо против малко бира. Беше готов да се напие, само да не се случи твърде бързо. Силният алкохол обаче никак не му понасяше. Поклати отрицателно глава. Двамата лапаха шоколада, облизваха се и мляскаха като деца. Напуши го смях въпреки отчаянието, но се ограничи само с жалък звук, подобен на хълцане.
— Нищо няма да ти сторим — успокои го Ерки с причудлива усмивка.
— Точно това не сме го обсъдили още — възрази Морган и преглътна.
— У него няма нищо, което да ни потрябва, освен шоколад.
— Може пък Шишко да ни помогне някак?
— Така или иначе всичко ще отиде по дяволите. Със или без Яник.
— Каник — поправи го Каник.
Морган си избърса устата с опакото на дланта.
— Искаш да се прибереш при мама, а?
— Не, при Маргюн.
В гласа на момчето прозвуча кураж, сякаш отново се бе обнадеждило, че все пак няма да го убият. Двамата му похитители ядяха шоколад и това определено им придаваше по-човешки облик.
— Каква е тази Маргюн?