— Възпитателката в изправителния дом — промърмори Каник.
— Боже мой, та ние сме били замесени от едно тесто — захили се Морган. — Какви си ги вършил в младежките си години, та си попаднал там? Освен дето си се тъпкал като за световно?
— Имам нарушена обмяна на веществата — оправда се Каник.
— И майка ми казваше така, когато надебеля. Пийни си уиски и обмяната ти ще се ускори.
— Не, благодаря — отклони поканата Каник.
Мислеше за Маргюн. Помъчи се да си представи с какво се занимава тя в момента. Колко пъти е поглеждала часовника. Сигурно ще мине известно време, преди да се разтревожи. Каник често изчезваше нанякъде. Най-вероятно Маргюн ще се притесни едва надвечер. Знаеше, че Каник за нищо на света не би пропуснал вечерята. Към осем ще започне да наднича с очакване през прозореца. Ще мине още час, докато изпрати Карстен и Филип да го търсят. Дотогава може да се случи какво ли не! До вечерта оставаше много време. Каник трябваше да прекара цяла вечност в компанията на двама пияни луди, единият от които с револвер! Отчаянието го подтикна все пак да погледне крадешком към бутилката уиски. Морган забеляза проявения интерес.
— Пийни си, де. Не се стеснявай.
Каник го послуша. Алкохолът представляваше единственият му шанс да забрави. Първата глътка предизвика мощна вътрешна експлозия в организма му. Започна от устата и се разпространи надолу към стомаха. Каник си пое въздух с мъка и избърса бликналите в очите си сълзи.
— Още три-четири глътки и ще се почувстваш по-добре — увери го седналият на пода Морган, докато си облизваше пръстите. — Разкажи ни защо си в изправителен дом.
— Откъде да знам — сопна му се Каник, но бързо се разкая за сърдития си тон. Ами ако го е обидил?
— Значи нямаш представа защо възрастните са те настанили там? Хич не ти липсва нахалство. Аз да не би да обвинявам майка си, задето ограбвам банки? Или Ерки да не би да се сърди на неговата майка, че е напълно изперкал?
Каник стрелна Морган с поглед. Ограбва банки?
— Виж надписа на тениската му. Май наистина стоварва вината върху „другите“.
— Я го виж ти! — вдигна вежди Морган. — Опитваш се да се спречкаш, а? Ерки, защити се, човече.
— Нападнат ли съм? — простичко попита Ерки.
Мъчеше се да отчекне камъче от подметката на маратонката си. После издърпа връзката, за да я завърже около бедрото си. Раната не спираше да кърви. Каник се местеше наляво-надясно на дивана. Тялото му се разливаше като пудинг и заплашваше да заеме целия диван. При всяко негово движение пружините скърцаха. Внезапно на Морган му се зави свят. Какво всъщност ставаше тук? Колко време щяха да останат в тази къща? По една или друга причина мисълта да остане сам му се струваше непоносима. Нямаше да преживее да ги намерят и да ги изпратят някъде, разделени един от друг. Не искаше да му отнемат Ерки и възможността да го види отново. Та Морган нямаше друг близък човек. Тази гореща, мръсна стая, опиянението от уискито, тихият, приятен глас на Ерки и дебелото хлапе със сведения поглед — той не искаше това да изчезва. Мисълта направо го остави без дъх. Напълно объркан, грабна бутилката.
— Корен, стъбло и листа — отрони той.
Каник вече разбра, че и двамата са побъркани. Сигурно са побягнали заедно от болницата. Две бомби със закъснител. Най-добре да не ги дразни.
Каник дишаше съвсем леко. Ерки се бе оттеглил настрани. Седеше на пода с гръб, подпрян на стария, счупен шкаф. Възцари се покой. Барабаните и гайдата най-после утихнаха. Ерки си почиваше с ръка върху револвера.
Горски работник зави към платото с червения си „Масей Фъргюсън“ и се насочи към тесния коларски път, където искаше да паркира. Изненада се, когато видя зеления брезент. Изгаси мотора и слезе.
Избута гладката зелена материя върху покрива на колата и надникна вътре. Беше празна, като изключим бурканче с капачка на винт на пода отпред. Мъжът отвори вратата, извади го и прочете етикета: „Трилафон, 25 mg сутрин, обед и вечер“. За някой си Ерки Юрма, изписан от доктор С. Стрюел. Изоставена малка, бяла кола. Не е заключена. Сети се, че по новините съобщиха за обир, извършен сутринта. Автомобилът беше рено „Меган“. Върна се при трактора, обърна и пое обратно към къщи.
След по-малко от час на платото спряха два автомобила. Навън изскочиха петима мъже с три превъзбудени кучета. Овчарките вдигнаха голяма олелия. Най-отпред крачеше петгодишният Шариф. Всичко в него беше настръхнало: козината, ушите, сетивата. Следваше го Неро — малко по-светъл и лек. По темперамент приличаше изцяло на Шариф: дърпаше си каишката и искаше веднага да започне да търси. Третото куче имаше много по-рунтава козина от събратята си и се движеше по-мудно. Бе навършило осем години и наближаваше пенсионна възраст. Казваше се Зеб, а стопанинът му — Елман. Всеки път, когато тръгваха на оглед, Елман се боеше, че ще бъде за последно. Вгледа се в тъмната глава на овчарката. Времето му бе почти изтекло. Елман не знаеше дали ще може да започне да обучава ново куче. След Зеб всяко друго куче би изглеждало като падение.