Отправната точка не предполагаше добро начало на търсенето. Сухите, пращящи клони, от които се бе изпарила всякаква влажност, не задържаха дълго следите.
Шариф се втурна в колата. Започна да души около предната седалка и по пода под гумените постелки. После се прехвърли на съседната седалка. Раздвижи опашка. Излезе и продължи да души по сухата земя, силно размахвайки опашка. Тръгна по пътеката. Останалите кучета го последваха. Процедурата се повтори. Мъжете се загледаха в гъстата гора и си кимнаха. Кучетата се вторачиха в тях в очакване на магическата дума, която да отприщи силата им.
Мъжете носеха оръжия. Товарът, увесен по коланите им, вдъхваше едновременно успокоение и страх. Задачата изглеждаше вълнуваща. Ето, за това мечтаеха те, когато като млади започнаха работа в полицията, а после се прехвърлиха в патрула за кучета следотърсачи. И тримата бяха големи мъже, ако хората между трийсет и четирийсет години можеха да се нарекат така, както обичаше да се шегува със сериозен тон Сейер. Професията им ги бе отвеждала до какви ли не находки. Обожаваха тишината в гората и пълната неизвестност; съвместната работа с кучетата; дишането на запъхтените животни, пукащите съчки, шумоленето на листата и жуженето на хиляди насекоми. Всичките им сетива бяха изострени до крайна степен. Вървяха с погледи, забити в земята, за да не пропуснат и най-дребния детайл: фас, счупена клонка или следи от запален огън. Наблюдаваха внимателно поведението на кучетата, например дали размахват енергично опашка, или внезапно тя увисва и напълно спира да се движи. Същевременно очакваха всеки момент обаждане от Камарата. Всичко беше възможно: крадецът да е извършил нов обир, заложникът да е намерен в задоволително здравословно състояние или проснат в някоя канавка с пръснат череп. Примамваше ги точно тази неизвестност. Ден с ден не си приличаха. Веднъж намираха изчезналия обесен на дърво, друг път — седнал на пън, капнал от умора, щастлив, че най-после са го открили. Или мъртъв от свръхдоза. А после идваше ред на отпускането. Напрежението изчезваше. Днес обаче обстоятелствата бяха малко по-различни. Търсеха двама избягали, вероятно отчаяни мъже.
Търси!
Магическата дума! Кучетата не чакаха повторна подкана. Няколко секунди обикаляха началото на пътечката, после продължиха нататък, изцяло обсебени от поставената им задача да проследят миризмата от колата. Елман прошепна:
— Няма съмнение, кучетата надушиха нещо.
Останалите кимнаха. Мускулестите овчарки ги поведоха по склона. Трите кучета вървяха отвързани, предвождани от Шариф. Мъжете ги следваха запъхтени, потни заради работните облекла. Кучетата се движеха едно след друго. Преди да ги пуснат, им дадоха да пият вода до насита и сега овчарките разполагаха с издръжливост, на която мъжете можеха само да завиждат, макар да имаха добра физическа подготовка. Години наред тренираха усилено, за да се справят отлично с работата си. Жегата обаче просто ги изцеждаше. Колко ли далеч са отишли тези двамата?
Гората изглеждаше мъртва и неподвижна. Сякаш крещеше за вода. Носеха карта и гледаха накъде отвеждат пътеките и в каква посока се падат старите поселения. Един от мъжете бръкна да извади дъвка от джоба си и проследи Неро с очи. Муцуната на кучето сновеше наляво-надясно. Макар и рядко, то се отклоняваше малко встрани, а после се завърташе в кръг, сякаш искаше да се върне, но все пак продължаваше напред. Шариф предвождаше колоната. Главата му беше черна, както и гърбът. Лъскавата му дебела козина блестеше на слънцето. Опашката напомняше голямо златисто знаме, а лапите бяха широки и силни. Мъжете не си представяха нищо по-красиво от добре гледана овчарка. За тях немската овчарка беше идеалното куче. След петнайсет минути смениха водача. Сложиха Зеб начело на колоната. Така веднага събудиха съревнователния инстинкт у животните. Кучетата се окопитиха, готови да дадат най-доброто от себе си. И все пак постепенно започнаха да се лутат, опашките им увиснаха. Вече не душеха толкова енергично. Неро и Шариф се колебаеха дали искат да продължат нататък, или да се връщат. Мъжете не бързаха. Използваха удалата им се възможност да си отдъхнат след мъчителното изкачване. Намираха се на възвишение. Оттук се виждаше главният път и бариерата на жп прелеза.