Тя погледна към Лийф. Той отново повдигна шапката си, за да може да види червената му коса.
Посетителката се усмихна, приближи се, седна на другия стол и огледа с критичен поглед обстановката.
— Често ли идваш тук? — попита тя.
Лийф я погледна отегчено.
— Не, сериозно те питам. Това място е истински вертеп. Как го откри?
Лийф се засмя.
— Попаднах тук миналата година, по време на войните. Не ти ли се струва, че в него има някакво селско очарование.
— Има мишки — отбеляза Мегън, отдръпна леко назад крака и погледна под масата към нещо, което пробяга отдолу. — Е, няма значение, ето я и котката…
Лийф отново се засмя.
— Искаш ли нещо за пиене? Чаят не е лош.
— След малко. Разбрах, че си взел списъка от Уинтърс.
— Да… преди няколко дни. — Лийф отмести чашата с чая и се замисли. — Част от него ме изненада. Проблемът е, че познавам повечето от тези хора с техните имена в играта, а не с истинските от реалния свят, ако това изобщо може да се нарече познаване. Иначе бих могъл да се ориентирам по-бързо, както и много други хора. Обаче едно нещо веднага прави впечатление. Всички натирени са били много активни играчи. Няма дилита. — Лийф употреби сарксоската дума за дилетанти — хора, които се включваха в Играта по-малко от веднъж седмично. Доколкото мога да преценя, сред тях няма и участници с дребни роли. Всички, които са били натирени, са някакви значителни фигури.
Мегън кимна. Очевидно и тя го беше забелязала. Обаче го погледна малко озадачена.
— Преди няколко дни, казваш? Мислех, че искаш да започнеш веднага разследването.
— О, аз започнах — захили се Лийф насреща й. — Обаче исках първо да проуча сам някои неща. Ако се окажеше, че е напразно губене на време, щеше да е за моя сметка, а не и за двамата.
— Е, добре. И откъде започна разследването си?
— Главно на север. Сарксос има два главни континента, единият на север, другият на юг. От северния към южния се простира голям архипелаг, наречен Полумесецът, в който има хиляди подходящи убежища за пирати, бунтовници и за хора, които искат да си починат за няколко седмици от играта и да се погрижат за виртуалния си тен. Поговорих с някои. Един от тях се казва Линдау.
— Линдау, онзи от щурма на Вътрешното пристанище? — попита Мегън.
— Да. Въпреки че откакто е бил натирен, не се занимава много с щурмуване. Разговарях и с Еренгис, която дълго време е била върл враг на Линдау. Тя е истинска латерна на два крака. — Лийф се протегна и погледна под близката маса. — Разговарях и с няколко други, които са били врагове на Шел или на други от натирените, както и с техни приятели. — От изражението на Мегън заключи, че видът му е бил твърде самодоволен.
— Добре — каза тя. — Да ти се е набило в очи някое име? Някое, което да се среща в повечето случаи.
Лийф леко се усмихна.
— Вече си го открила, така ли?
— Аргат — каза Мегън.
Лийф кимна.
Аргат беше крал на Орксен, една от страните по на север. Тя беше планинска и бедна на ресурси, като се изключи големият брой варвари, облечени в животински кожи. Това бяха хора, които обичаха да водят непрестанни войни. Страната беше известна под името „Черното кралство“, защото години наред заставаше на страната на Черния властелин в неговите периодични кампании. И въпреки това тя самата никога не беше завладявана от друг, с което бе предизвикала раздразнението и завистта на някои играчи.
Аргат беше станал крал на Орксен през последните десет години на играта по начин, който се считаше за нормален в Сарксос. Той си беше спечелил име на способен генерал на орксенската войска по времето, когато страната беше управлявана от слаб и некадърен крал. Никой не се изненада много, когато една нощ на застаряващия крал Лорин му се случи случка при езерото, в което ловеше риба, и беше намерен от слугите си на сутринта с глава във водата, заобиколен от слисаните риби. Беше удавен от няколко часа. Никой не се изненада, когато убиецът не беше намерен, и не се учуди, че Аргат беше избран с акламации за крал, защото нещастният крал Лорин беше надживял всичките си наследници.