— Скрий се бързо! — прошепна Африт. — Могат да отворят отвън.
Конан я пусна и бързо се плъзна зад леглото. В този миг резето се вдигна и в стаята нахлу светлина на фенер.
— Принцесо! Извинете ме за безпокойството! Избягал е опасен престъпник. — Беше млад капитан, следван от двама стражи. — Наредено ми е да претърся всички стаи в тази част на двореца.
Африт се бе завила с най-горния чаршаф.
— Капитан Арамас, уверявам ви, че тук няма беглец.
Мъжът спря объркан. Очевидно си обясняваше червенината и развълнувания глас на принцесата с притеснението й от нахълтването му.
— Съжалявам, принцесо, но трябва да претърся. Ако той се крие тук, вие сте в голяма опасност.
Арамас сложи фенера на масата и двамата стражи започнаха търсенето. Отваряха сандъци, проверяваха зад пердетата, надничаха през прозореца. Най-после по-едрият и по-възрастният от тях каза на Арамас:
— Капитане, тук няма никой. Никой не е скачал и през прозореца… Ох, какво е това?
Докато вървеше към вратата, войникът стъпи върху покривката, скупчена на пода, и се спъна в нещо. Когато се наведе да провери какво е то, една здрава ръка се показа отдолу и го сграбчи за гърлото. След нея се появиха главата и раменете на Конан, който се измъкна изпод покривката. С едната ръка стискаше стража, а с другата търсеше меча му.
— Не, Конан! Моля те, недей! — Молбите на Африт и мечовете на другите двама стражи, насочени към гърлото му, го накараха да се откаже.
Той пусна полуудушения пазач, който залитна почервенял и без дъх. Варваринът коленичи навъсен, като разярен вълк, хванат в капан.
— Стой там! Само да мръднеш, ще те убия! — Капитан Арамас укорително погледна Африт. — Принцесо, казахте ни, че тук няма никой.
Африт отметна завивката и се обърна към Арамас, забравила всякакъв свян.
— Капитане, погледнете го и имайте милост! Той е беден роб, който се бори за живота си! — Тя докосна ръката, която държеше меча. — Капитан Арамас, отдавна ви наблюдавам. Вие сте мил и справедлив човек. Знаете колко жестоки са забавленията на моята мащеха. Ще го върнете ли обратно в ръцете й? Моля ви, пощадете го!
Капитанът не можеше да откъсне очи от Африт. И наистина, напъпилата красота на тялото й, едва прикрита от робата й, бяха гледка, която накара дори Конан да забрави за остриетата, опрени в гърлото му.
Капитанът се изчерви.
— Принцесо, какво бих могъл да сторя? Не е по силите ми…
Африт впи поглед в лицето му.
— Капитане, тази вечер беше убит един роб заради извратените забавления на царица Нитокар. Пуснете този беглец. Кажете, че е умрял при опит за бягство.
Арамас най-после погледна Конан.
— Този човек е опасен, господарке. Не бих го пуснал.
— Тогава го поставете под охрана. Или го пратете на строежа. Там ще имат полза от него.
— Да, той ще е добър работник. — Капитанът отново обърна очи към Африт. — Но, принцесо, вие искате да рискувам живота си.
Африт посочи другите стражи, които гледаха колебливо и не съвсем разбиращо.
— Тази хора са ви верни. Те няма да ви предадат. Направете това за мен… и аз ще ви покровителствам и помагам с каквото мога.
Сделката беше лоша, но капитанът сякаш не разбра това. Той хвана ръката на Африт, щом тя я вдигна от рамото му.
— Добре, господарке. Ще го измъкна оттук. — Арамас замахна с меча си към Конан. — Кротувай или ще умреш! Хайде, върви!
Докато Конан заобикаляше леглото на Африт, на път към вратата, усети прощалния поглед на принцесата. Той казваше: „Не ме забравяй!“
Десета глава
Гробницата
През следващите дни ускориха работата по строежа на гробницата. Писък на тръби ечеше от върха на високата купчина от камъни и пръст, камшиците на надзирателите плющяха по-често и силно и все повече тъмнокожи работници пълзяха по постройката като мравки по гигантското си жилище. Местата бяха попълнени от селяни, които се спасяваха от незапомнено голямото пълноводие на река Стикс.
Причината за бързането на строежа, както се говореше сред работниците, бе, че здравето на царя се влошавало бързо, независимо от усилията на царицата и неговата главна лечителна Нитокар. Нужни бяха големи усилия да се завърши гробницата на Ебнезъб, преди да е ударил часът на неговата смърт.