Конан започна да проумява, че който и да беше правил тунелите, бе копал от една гробница към друга и не се знаеше колко е дълъг този лабиринт. Но имаше надежда, защото следите по стената му подсказваха, че върви към източника. Дори в лабиринта да имаше само един скрит изход, той трябваше да го открие.
Конан проследи проходите през още няколко гробници и стигна до едно разклонение. То не водеше към зала, а към коридор с по-груби стени, измазан с хоросан, който се бе излющил и нападал по пода. Конан тропна с крак и усети ехо отляво и отдясно, което показваше, че се намира в тунел.
„Добре, каза си той. Това може да ме доведе донякъде!“ Тръгна в посоката, която му се стори, че води нагоре. Събаряше с ръце парченца мазилка от двете стени, но спря объркан, защото стигна до два свода в коридора. С облекчение разбра, че това са ниши, малко по-ниски от него, измазани със същия ронлив хоросан. Наподобяваха нишите на параклис или на крипта, в която се поставят статуи или ковчези. Но тези бяха празни.
По-нататък откри, че нишите се редуват през равни разстояния и че не всички са празни. В някои от тях имаше мумии, които се разпадаха като сухи листа под изучаващите му пръсти. Конан не изследваше много подробно тази тленни останки, но му се стори, че бяха доста зле запазени за древни трупове. Някои се отваряха от лошото балсамиране, други се накланяха и се сгърчваха като клони през зимата.
Въпреки страховитите обитатели на нишите Конан се радваше, че е открил някаква стара гробница. Това предполагаше наличието на изход, до който да се стига по стълби и коридори, а не през отвесни шахти. Разбира се, изходът би могъл да е запечатан или покрит с друг строеж. Конан нямаше представа нито дали е извън границите на голямата гробница на Ебнезъб, нито в каква посока се движи.
В този миг нещо го накара да замръзне на място и да затаи дъх в мрака. Не беше светлина. Трябва да е било издрънчаване или драскане на метал или търкане на сандал по пясъка. Сетивата му бяха така изострени от тишината, че усещането за звук го накара да настръхне. Когато шумът се повтори — този път подобен на шумолене на плат, той реагира незабавно. Плъзна се към една от нишите и се притаи.
За беля улучи една от заетите ниши. Притисна крехкия й свит наемател към стената и зачака, без да смее да мръдне, за да не падне мумията и да го издаде. Това временно прикритие му даваше възможност да атакува който или каквото идваше към него по коридора. Извади камъка от пояса си и зачака.
Звуците бяха слаби, но ясни — все едно, че някой върви по коридора. Никакви гласове, само отмерени стъпки и метално подрънкване като от оръжие или инструменти, събрани на едно място. Групата все повече се приближаваше, но на Конан му беше трудно да прецени разстоянието по леките стъпки. Конан с нетърпение очакваше да зърне светлината, най-ценното от всички съкровища в този непрогледен гробищен лабиринт. Тя щеше да разкрие идващите, но да издаде и него. Но той желаеше това. Трескаво обмисляше как да ги нападне, ако се наложи, без да изгаси лампата им. Острият му камък беше готов за сблъсъка.
В следващия миг те минаха покрай него, стъпките и подрънкването прошумяха толкова близо, че космите на ръцете му настръхнаха. Един, двама, трима… петима, преброи той. Те отминаха и звукът бързо заглъхна. Конан изведнъж проумя, че те не носеха светлина.
Откритието го смрази, докато леките им стъпки се чуваха по пътеката. Кой би могъл да се движи толкова лесно в мрака? Никакви гласове, никакъв помен от дишане или усилие. Дали изобщо имаха тела? Не, не беше сляп, щом и те не го бяха видели. Значи мракът наистина бе непрогледен.
Несъмнено това бе магия. Конан неспокойно се раздвижи при тази мисъл.
Тогава се почувства много неудобно, притиснат към сбръчканата мумия в нишата. Нещо силно го бодеше в раменете. Тъй като минаващите бяха вече достатъчно далеч, той пристъпи напред, за да се освободи.
Мумията се повлече след него, той посегна назад и откри, че полуомотаната с бинтове ръка на скелета стиска рамото му, а това, което се бе забило във врата му, са две челюсти с остатъци от плът по тях. Мумията го бе нападнала!
Обезумелият Конан напразно се опитваше да се освободи. Острият камък не му вършеше работа в тази теснотия и затова го захвърли. Залитайки, варваринът се опита да се откопчи от хватката. Но тя беше здрава, невероятно здрава. Мумията беше лека като сламка, бинтовете й се свличаха като стар папирус, но под тях изскачаха твърди кости и яки като каиши сухожилия, които пръстите на Конан не успяваха да отхвърлят от гърба му. И през цялото време, докато Конан се бореше, нещото бавно и неумолимо се затягаше около него, сякаш искаше да се вмъкне под кожата му и да завладее плътта му.