Конан се докопа до отсрещната стене, за да запокити прилепналата до него мумия към ръба на нишата. Той заблъска балсамираното тяло в стената. Някои от ребрата се строшиха и дори го убодоха с острия си край. Но това като че не попречи на костеливия му противник. Конан усети как със странна настойчивост и целенасоченост кокалестите пръсти запълзяха по тялото му. В опита си да отблъсне черепа от врата си той усети дълги сухи кичури коса, които се разсипаха по раменете на мумията. Пръстите му напипаха метална диадема върху костта на челото, която би могла да принадлежи само на жена.
Обхванат от паника, предизвикана от мъртвешката прегръдка, той замахна силно и черепът се строши в ръката му. Варваринът отчаяно се заизвива, за да се откопчи от все още стискащите го пръсти.
Когато спря, мумията лежеше в краката му, начупена на парчета. Конан стоеше задъхан, вслушваше се в тишината и напразно се мъчеше да изтърси праха от мумията от себе си. После се обърна и тръгна слепешком по коридора.
Напред го чакаха още ниши и още мрак, и още мумии, които вече не смееше да докосва. Докато се влачеше, знаеше, че не е достатъчно предпазлив, но усещаше, че разумът може всеки миг да му изневери, като крехкия пламък на свещ, полюшван от тъмни, магьоснически ветрове. Лесно би могъл да се превърне в слабоумно, хленчещо създание, което драска с разранени пръсти по стените на тези безкрайни тунели. Той спря и с неистово усилие се опита да се овладее.
Изведнъж около него бликнаха звуци. Груби ръце го сграбчиха и в лицето му блесна ослепителна светлина.
Дванадесета глава
Играта на пиратите
Светлината на утрото бе като розовите отблясъци през зейнала врата на пещ и напомняше за жегата, която щеше да опърли земята по обед. В този ранен час слънцето огряваше най-ярко източните стени на Абдарах и зидовете на почти завършената гробница. Светлината докосваше и далечните върхове на стигийските пирамиди, отвъд придошлите води на Стикс.
Когато сияйното кълбо на Елаел се издигна достатъчно високо и фурмите хвърлиха сенки върху стените на Отсгаровия хан, вратата на странноприемницата широко се отвори и в двора затракаха каруци. Привлечени от виковете на кочияша, забързани слуги се втурнаха да му помагат.
— Хей, вие там! Веднага се погрижете за конете! Капнали са от умора. И внимателно носете тези… ъ… буркани с подправки. Не искам да се разпечатат.
Отсгар подаде юздите на едно конярче и слезе от колесницата, която се наклони от тежестта му.
— Пътувал съм цяла нощ. Мамка им на тия кални корита за помия, дето им викат пътища! А, да, пригответе ми хладка вана! И меко легло с приятна компания!
Отърсвайки калта от дрехата си, той влезе в странноприемницата, без да обръща внимание на няколко ранобудни посетители, които се мотаеха из гостната.
— Къде е малката ми танцьорка Зафрити? Имам нещо за нея! — Той огледа помещението и стълбите и спря поглед на внушителната прислужница, която стоеше наблизо и изглеждаше леко притеснена.
— Рано е, господарю. Господарката още не е станала. Тя каза, че ще ви посрещне след малко…
— Не е станала?… След малко?… Така ли било! — Отсгар изведнъж се намръщи и изблъска жената настрани. — Пак развратничи, нали? И с кого този път?
Доста енергично за човек с неговите размери той изкачи стъпалата по две наведнъж, псувайки.
— И то в собствената ми стая! Кой е той, питам! Ако е онова хлапе Азрафел, ще го обеся за ушите!
Той стигна до коридора и се втурна по кедровите дъски към двойната врата.
Без да спира, ритна вратата. Чу се трясък от счупване на резе, двете крила се отвориха и Отсгар влезе разярен.
В стаята явно имаше някой — леглото беше разхвърляно, подът бе осеян с пъстри дрехи, но никой не се виждаше. В дъното имаше изящен четиристенен параван от тъмно дърво и седеф, който изобразяваше лов на дракони в Китай. Гласът на Зафрити пропя иззад него:
— Отсгар, любов моя, ти ли си? Много си припрян. Изчакай само секунда и ще дойда.
В това време Отсгар вече беше прекосил стаята и посягаше към паравана. Отстрани залитането му назад би изглеждало внезапно и спонтанно, ако окото не е достатъчно зорко да забележи юмрука, който се стрелна иззад лакираното дърво към лицето на Отсгар. След миг параванът падна на пода и откри Конан, измит и нагласен, почти гол, ако не се брои широката туника. Със свити юмруци и лице, изкривено от ярост, той прекрачи паравана и нападна Отсгар, а Зафрити продължи да се облича в ъгъла.