— Но ние вече знаем какво е станало. Ти лично чете показанията на свидетелката.
— Свидетелката лъже.
Шилер се облегна назад и издиша шумно през носа. Скръсти ръце на гърдите си.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
— Правиш доста дръзко изказване, Маркус.
— И това знам.
— А можеш ли да го докажеш?
— Ще го докажа — отвърна Кински.
Шилер въздъхна; тялото му се смъкна няколко сантиметра, сякаш някой внезапно бе поставил тежък товар на гърба му.
— Бих желал да ти помогна, Маркус. Знаеш, че винаги съм те подкрепял. Няма да намериш друг като мен, толкова търпелив.
— Знам, шефе, и го оценявам.
— Ето защо те съветвам да си затваряш устата, освен ако нямаш нещо конкретно предвид — каза Шилер. — Не забравяй коя е Мадлен Лоран. Стига ми един лайнян тайфун с френското посолство, нямам никакво намерение да ровя повече в тая история. — Той изпръхтя гневно и зарови пръсти в косата си. — Защо изобщо не се откажеш? Луелин е бил богат плейбой, който се е напил и е извършил глупост. Остави тая работа. Гледай си интереса. Имаш си толкова други грижи.
Кински се подпря на юмруци върху бюрото.
— Ако ти намеря доказателства, ама железни доказателства, ще върнеш ли случая за доразследване?
— Стига наистина да са железни.
— И все пак, ако…
Шилер пое дълбоко въздух и разпери безпомощно ръце.
— Добре, Маркус, хубаво. Ако, и това е едно голямо „ако“… та ако успееш да ми представиш убедителни доказателства, може би ще си помисля дали да не върна случая. — Той изгледа намръщено Кински. — Повече не мога да направя за теб.
— Това ми е достатъчно, шефе — каза Кински. Миг по-късно вратата на кабинета се затръшна зад гърба му.
Понеже се бе отклонил от пътя, за да мине през службата, Кински закъсня още повече за училището на дъщеря си Клара. Движението в града беше кошмарно, улиците приличаха на паркинги. Той седя петнайсет минути неподвижно в едно задръстване, като барабанеше с пръсти по волана и се бореше с нетърпението си.
Във витрината на близкия универсален магазин се виждаха много телевизори, включени на един и същ канал. Кински се загледа разсеяно. Беше поредното токшоу с политик. Той обаче бе чувал за него. Напоследък лицето му се виждаше навсякъде. Богаташко синче, което си бе наумило, че е много шик да си социалист. Как му беше името? Филип някой си. Филип Арагон. Новият кумир на Европа.
Кински погледна часовника на таблото и въздъхна. Ако не стигнеше навреме до училището, Клара щеше да се качи на автобуса и тогава трябваше да обърне колата и да я пресрещне на автобусната спирка. Щеше да се върти в тъмното и да се чуди къде ли е Хелга. По дяволите!
Е, какво пък, помисли си той. Протегна ръка, залепи синия буркан на покрива на колата и пусна сирената. Колите пред него послушно се дръпнаха встрани и той подкара през внезапно отворилия се проход.
Големият мерцедес леко занесе на завоя, но Кински го овладя и даде газ по улицата на училището. Училищният автобус беше паркиран пред високата ограда на колежа „Санта Мария“. Момиченца със строги сиви униформи и тъмносини палта се тълпяха около него, разговаряха оживено и се смееха. Издокарани майки пристигаха с беемвета и ягуари, за да приберат децата си от училище.
Кински закова със свистене на гуми и изключи сирената. Група майки извърнаха глави и го загледаха, когато изскочи от колата и се затича към автобуса. Клара не се виждаше никъде сред групичките момичета. Той разпозна някои от приятелките й.
— Къде е Клара? — попита ги той. — Някой виждал ли я е? Клара Кински?
Всички го поглеждаха въпросително или поклащаха глави. Кински се качи в автобуса, но и вътре я нямаше.
От училищната порта излязоха групичка момиченца и поеха пеша по улицата. Всичките бяха с гръб към него, размахваха оживено чантите си, подскачаха на куц крак и се смееха. Той се вгледа. Видя едно дете с калъф за цигулка. Изпод униформената синя барета висяха чифт руси плитки. Затича се. Извика я по име. Някои от момиченцата се извърнаха и загледаха с любопитство едрия задъхан и зачервен мъж, който ги настигаше. Детето с цигулката продължи да ходи напред, разговаряйки с приятелката си. Изобщо не го бе забелязала. Той ги застигна и положи ръка на рамото й.
— Клара, къде, по дяволите…
Тя се обърна и примигна уплашено насреща му. Кински се дръпна назад.