— Извинявай — избъбри смутено той. — Помислих те за Клара Кински. Случайно да си я виждала?
Децата поклатиха едновременно глави. Големите им очи го гледаха с боязън. После се обърнаха и продължиха пътя си, хвърляйки крадешком по някой поглед през рамо. Едното момиче почука с пръст по слепоочието си: „Дъската му хлопа на тоя“, и всички се изкискаха.
Той мина тичешком през училищната порта и тръгна по алеята между двата реда дървета. Междувременно бе завалял сняг, едри снежинки полепваха по миглите му и му пречеха да вижда. Той ги обърса с ръка и в този момент видя една позната учителка, която се задаваше насреща му.
— Фрау Шмит, виждали ли сте Клара? — попита той.
Учителката го изгледа учудено.
— Не е ли в автобуса, хер Кински? Видях я да излиза с няколко приятелки.
Той поклати глава.
— Проверих, няма я.
— Не се безпокойте, хер Кински. Може пък да си е тръгнала с някоя съученичка.
— Тя не би направила такова нещо — каза той, като прехапа устни.
През обраслата с бръшлян арка на главния вход мина малко момиченце. Носеше калъф за кларинет. Имаше тъмни плитки и кафяви очи, които се ококориха, като позна Кински.
— Мартина, да си виждала Клара? — попита фрау Шмит.
— Ами тя си тръгна — отвърна Мартина с тънкото си гласче.
— Тръгна си?! — обади се Кински.
Момиченцето млъкна, засрамено.
— Говори, Мартина! — подкани я добродушно учителката, като коленичи до нея и я поглади по косата. — Не се стеснявай. Накъде тръгна Клара?
— Качи се в една кола. С някакъв мъж.
Чертите на учителката се изопнаха.
— С какъв мъж?
— Не го познавам. Мъж.
— Кога стана това?
Мартина посочи с пръст към портала, където автобусът се канеше да потегли.
— Бях с нея. После се сетих, че съм си забравила кларинета, и се върнах да го взема. И тогава дойде една кола. От нея слезе мъж. Усмихна се на Клара. Каза, че е приятел на хер Кински. — Мартина плахо вдигна очи към него.
Сърцето на Кински заблъска бясно в гърдите, дланите му се изпотиха.
— Как изглеждаше? — попита той.
— Не знам — прошепна детето. — Беше едър. С костюм.
— Каква му беше колата? Какъв цвят?
— Черна — отвърна момичето. — Не знам каква марка.
— Накъде заминаха?
Тя посочи с ръка надолу по улицата. Училищният автобус тръгваше. Кински погледна към празното улично платно, към къщите от другата страна.
Клара беше изчезнала.
17
Оксфордшър
Смениха две таксита и после няколко автобуса, докато Бен се убеди, че никой не ги следи. Бяха далеч от града, в някакво село на име Ейншъм, и слънцето клонеше към залез, когато се качиха на червения двуетажен автобус обратно за Оксфорд. На горния етаж нямаше никой и двамата седнаха най-отзад, за да наблюдават пътя зад тях.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
— Мисля, че и на двама ни е ясно, Лай, че смъртта на Оливър не е била нещастен случай — каза Бен, като сложи ръката си върху нейната и я стисна леко, гледайки я в очите. — Съжалявам. Иска ми се да греша.
Тя се усмихна тъжно.
— Но какво е правил той там? Какво се е случило? Нали просто е събирал материали за книгата си!
Бен умислено заразтрива с длани слепоочията си.
— Съдебният лекар беше ли установил поне приблизително часа на смъртта?
— Умрял е в десет и четирийсет и пет вечерта — отвърна Лай. — Защо?
— Това ми се струва прекалено точно — отвърна Бен. — Никой не може с такава прецизност да установи момента на смъртта.
— Старият механичен часовник на татко — отвърна тя. — Оливър го носеше винаги на ръката си, за да му напомня за баща ни. Беше спрял… — Тя се запъна. Трудно й беше да го каже. — Беше спрял при… потапянето във водата. — Очите й се напълниха със сълзи и тя ги обърса с ръка.
— Трудно ли ти е да говориш за това?
— Нямам избор, нали?
— Ето как виждам аз нещата — каза Бен. — Оливър е станал неволен свидетел на нещо. Защо, къде и как, това не знаем. Знаем само, че е видял нещо, което прилича на ритуална екзекуция. Но и него също са го видели. Тръгнали са да го гонят, но не са го хванали веднага. Между престъплението, което е видял, и смъртта му има промеждутък от около час.
Лай кимна, но не каза нищо. Попи очите си с кърпичка.