— Горе-долу.
— Това не е достатъчно. Човек трябва да е приятел с тях, но ако те са решили да се вдигнат на борба срещу белите, дори и тогава е възможно да изгуби скалпа си. В случай че пътят ви води на север, ще ви посъветвам да се откажете. Натам никак не е безопасно. Вярно, виждате ми се добре въоръжени, имате и хубави коне, но ако съдя по новите ви дрехи, идвате направо от източните щати, а и по израза на лицата ви не може да се извади заключението, че сте безстрашни уестмани.
— Тъй! Много си откровен. Значи ти съдиш за хората по лицата им, щом трябва, а?
— Да.
— Тогава се откажи от този твои навик колкото е възможно по-скоро. Хората стрелят и ръгат с пушката и ножа, а не с физиономията си, ясно ли е? Лицето ти може да има много войнствен и свиреп израз и въпреки това да си страхопъзльо.
— Не го оспорвам, но вие двамата… хмм. Мога ли да попитам, с какво се занимавате, мешърс?
— Защо не?
— Тогава моля!
— Ние сме… ами… всъщност сме нещо като рентиери.
— Олеле мале! Тогава навярно сте тръгнали за Дивия запад ей тъй, за удоволствие, а?
— За наше съжаление естествено не е така!
— Но ако е вярно, сър, незабавно се върнете, защото иначе тук ще ви светят маслото. От начина, по който говориш, разбирам, че нямаш никаква представа за опасностите, дебнещи по тези места, мастър… мастър… как е името ти?
Бавно и спокойно Дрол бръкна в джоба си, извади визитна картичка и му я подаде. Ранчерото направи такава физиономия, като че трябваше да положи големи усилия, за да не се разсмее, и на висок глас прочете:
— Себастиан Мелхиор Пампел.
Хобъл Франк също бръкна в джоба си и му подаде подобна картичка. Форнър прочете:
— Хелиогабалус Морфеус Едевард Франке.
За миг-два той помълча, а после избухна в смях и каза:
— Но, джентс, що за странни имена са това, и що за странни хора сте вие двамата! Да не мислите, че изплашени от имената ви, разбунтувалите се индианци ще си плюят на петите? Уверявам ви, че…
Той се видя принуден да млъкне, защото банкерът Ролинс го прекъсна:
— Мастър Форнър, моля те, не казвай нищо, което може да обиди тези джентълмени. Нямам честта лично да ги познавам, но знам, че са хора, достойни за уважение.
След тези думи той се обърна към Хобъл Франк и продължи:
— Сър, името ти е толкова необичайно, че съм го запомнил. Аз съм банкерът Ролинс от Браунсвил в Арканзас. Преди няколко години не беше ли депонирана при мен известна парична сума на твое име?
— Да, сър, наистина — кимна Франк, — поверих парите на един добър приятел, който трябваше да ги вложи във вашата банка на мое име, понеже Олд Шетърхенд ви описа като солиден човек. По-късно нямах възможност лично да ги изтегля, а поисках да ми бъдат изпратени в Ню Йорк.
— Вярно, вярно! — припряно го прекъсна Ролинс. — Да, да, Олд Шетърхенд! На времето горе в планините недалеч от Филмор Сити, край Сребърното езеро, струва ми се, беше си намерил големи количества злато и сребро. Не е ли така, сър?
— Да, тъй е — засмя се доволно Франк. — Имаше няколко напръстника злато.
В този момент Форнър скочи от мястото си и извика:
— Гръм и мълния! Наистина ли, възможно ли е? И ти ли си бил горе при Сребърното езеро?
— Разбира се. А и моят братовчед беше с нас.
— Истината ли казваш? Та тогава всички вестници отпечатаха тази изключителна история. Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд, тези прочути мъже, също са били там. А освен тях и Дебелия Джими, Дългия Дейви, Хобъл Франк и Леля Дрол! Значи познаваш и тях, сър?
— Естествено, че ги познавам. Ако нямаш нищо против, ей тук до мен седи Леля Дрол.
При тези думи той посочи към спътника си, който от своя страна му кимна и заяви:
— А ето тук пък виждаш нашия Хобъл Франк, щом трябва. Все още ли мислиш, че сме хора, които не познават Запада?
— Невероятно, направо невероятно! Не е възможно! Никой никога не е виждал Леля Дрол, облечен иначе, освен в онази чудновата дреха, с която прилича на лейди. А Хобъл Франк пък носи син фрак с лъскави копчета и на главата си слага голяма шапка с перо.
— Нима винаги трябва да е така? Човек не може ли да се облече другояче? Мислиш ли, че една дреха е толкова трайна и здрава, та да може да се носи в Дивия запад дълги години? Понеже сме приятели и спътници на Олд Шетърхенд и Винету, сега ни се иска да ходим облечени също като тези двама мъже. Ако не ни вярваш, това си е твоя работа. Ние нямаме нищо против.
— Вярвам ти, сър, вярвам ти! Та нали съм чувал, че по външността на Леля Дрол и Хобъл Франк не си личи какви чудесни и свестни хора са двамата и това е напълно вярно. Колко се радвам да ви видя, мешърс! А сега ще трябва да разказвате. Страшно ми се иска от вашата уста да чуя всичко случило се на времето, а също и как е било открито онова изключително находище.