Логиката повеляваше, че каквото и да се крие в храстите, не може да е Реня, защото конят я познаваше. Ала нещо, различно от логика, надделя в ума му.
— Реня! — извика той.
Звукът, който посрещна зова му, не звучеше като нищо, което някога бе чувал: пронизителен съскащ вой. Той прибра меча и бавно се приближи.
— Реня! Аз съм, Тенака.
Храстите избухнаха навън и тялото ѝ го удари с огромна сила, събаряйки го по гръб. Едната ѝ ръка се сключи около гърлото му; другата увисна над очите му, с пръсти, извити като нокти на граблива птица. Той застина, загледан в кафявите ѝ очи. Зениците бяха станали цепнатини, дълги и овални. Той бавно вдигна ръка към нейната. Свирепият блясък умря в очите ѝ и хватката около гърлото му се отпусна. После тя затвори очи и се свлече в ръцете му. Тенака нежно я положи на земята по гръб.
Тропотът на копита го накара да се изправи. Ингис се появи с четиридесет воини и скочи от седлото.
— Мъртва ли е?
— Не, само спи. Какви са новините?
— Псетата не казаха нищо. Убих всички освен един и сега хората ми го разпитват.
— Добре! А Субодай?
— Късметлия. Ще оздравее бързо.
— Значи всичко е наред — каза Тенака. — Помогни ми да отнеса жената у дома.
— Всичко е наред? — повтори Ингис. — Сред нас има предател и трябва да го намерим.
— Той се провали, Ингис. До утре сутрин ще бъде мъртъв.
— Как можеш да си толкова сигурен?
— Почакай и ще видиш.
Тенака се погрижи Реня да бъде отнесена в палатката му, а после съпроводи Ингис до мястото, където разпитваха убиеца. Мъжът беше завързан за дърво и пръстите му бяха счупени един по един. Сега под краката му кладяха огън. Тенака пристъпи напред и спря изтезателите.
— Господарят ти е мъртъв — каза той на мъжа. — Няма вече смисъл от това. Как желаеш да умреш?
— Не ме е грижа.
— Имаш ли семейство?
— Те не знаят нищо за това — каза надирът със страх в погледа.
— Погледни ме в очите и ми повярвай. Няма да нараня семейството ти. Господарят ти е мъртъв и ти се провали. Това е достатъчно наказание. Искам да зная само едно: защо?
— Заклел съм се да се подчинявам — каза мъжът.
— Заклел си се на мен.
— Не е така. Само моят главатар — той ти се е заклел, но аз не съм нарушил клетва. Как умря той?
Тенака сви рамене.
— Искаш ли да видиш тялото?
— Бих искал да умра до него — каза воинът. — Ще го последвам и в смъртта, защото той бе добър с мен.
— Както желаеш. — Тенака преряза въжетата. — Имаш ли нужда да бъдеш носен?
— Мога да вървя, проклет да си! — изплю мъжът.
Следван от Тенака, Ингис и четиридесетимата воини, той ги поведе през лагера, докато не достигна палатката на Мурапи. Двама стражи стояха пред входа.
— Дойдох да видя тялото — каза мъжът.
Стражите го изгледаха объркано и осъзнаването му дойде като удар.
Той се завъртя рязко към Тенака.
— Какво ме накара да направя? — извика отчаяно. Покривалото на входа се надигна и Мурапи излезе. Той беше на средна възраст, набит и едър. Усмихна се тънко.
— От всичките ми хора, не очаквах, че можеш да пречупиш точно този — каза той спокойно. — Животът е пълен с изненади!
Мъжът падна на колене.
— Измамиха ме, господарю — изхлипа той.
— Няма значение, Нагата. Ще говорим за това по пътя.
Тенака пристъпи напред.
— Ти наруши клетвата си, Мурапи. Защо?
— Реших да рискувам, Тенака — отвърна с равен глас мъжът. — Ако си прав, портите на Дрос Делнох ще бъдат отворени за нас, а с тях и цялата дренайска империя. Но ти искаш само да спасиш дренайските си приятели. Както казах, рискувах.
— Знаеш ли цената на провала?
— Разбира се. Позволяваш ли ми да се самоубия?
— Да.
— Значи няма да навредиш на семейството ми?
— Не.
— Щедър си.
— Ако беше останал с мен, щеше да откриеш точно колко съм щедър.
— Твърде късно ли е?
— Твърде късно е. Имаш един час.
Когато Тенака се обърна и тръгна обратно към палатката си, Ингис изравни крачка с него.
— Пипаш тънко, Тенака Хан.
— Нима очакваше друго, Ингис?
— Изобщо не, господарю. Мога ли да дам на сина си Сембер командването на Вълците на Мурапи?
— Не, аз ще ги командвам.