Предната вечер, след като се прибра от училище, се чувстваше много добре. Беше успял да впечатли децата, дори и Уинстън Блънт, който беше по-специфичен глупак. „Нещата се подобряват.“ Робърт беше прекарал вечерята, без да обръща внимание на Мири и приказките й за това как ще му помогне. Боб все още отсъстваше. Робърт поразпита Алис за последните дни на Лена. Дали е питала за него, кой е дошъл на погребението й? Алис беше по-търпелива от обикновено, но не му даде много информация.
Той си легна, замислен за тези въпроси.
Сутринта вече имаше план как да си набави отговорите. Когато Боб се върнеше, щяха да си поговорят откровено за Лена. Боб щеше да знае някои от отговорите. А за останалите… в търсене и анализ Чумлиг беше обяснила някои неща за „Защитници на личното“. Имаше начини да се види през лъжите им. Робърт ставаше все по-добър в ТиА и по един или друг начин щеше да си върне изгубеното време с Лена.
Това бяха добрите новини. Лошите дойдоха, докато се излежаваше и обмисляше как да впрегне технологиите в своя полза. „Вчера поезията ми впечатли учениците.“ Това не беше повод за радост и беше пълна глупост да се гордее. Всяко удоволствие трябваше да изчезне, да не говорим, че Хуан Едикойси го беше сравнил с рекламен агент. „Господи!“
Но Уинстън Блънт му беше ръкопляскал. Блънт определено можеше да оцени стиховете. И тук сутрешното прозрение му припомни усмивката на Уинстън, начина, по който се движеха ръцете му. Това не беше видът на враг, признаващ поражението си. Не, Уини откровено му се подиграваше. Той просто му показваше очевидното. Неговата поема беше лайно, предназначено за публика, свикнала да преглъща лайна. Робърт лежеше неподвижно и ръмжеше, спомняше си думите на малката поема.
Сутрешното прозрение му бе донесло заключението, от което толкова се страхуваше: „Изгубил съм таланта си“.
Всеки ден му хрумваха нови идеи за писане, но ни един конкретен стих. Убеждаваше се, че геният му ще се завърне заедно с останалите умения, но това беше мираж. Дарбата му се бе изпарила до просто механично любопитство.
„Не може да си сигурен!“ Той стана и тръгна към банята. Въздухът беше студен и неподвижен. Погледна през малкото прозорче към празната улица. Боб и Алис го бяха настанили на втория етаж. Беше забавно да припка отново нагоре-надолу по стълбите.
Всъщност проблемите му не се бяха променили. Нямаше никакви доказателства, че е перманентно увреден. Просто сутрешното прозрение смяташе така. „По дяволите, може пък веднъж да бърка! Може би манията по смъртта на Лена те кара да виждаш смърт накъдето и да погледнеш.“
Точно така. Нямаше проблем. Нямаше никакъв проблем.
Изкара остатъка от сутринта в опити да докаже, че все още може да пише. Но единствената хартия в къщата беше информационният лист, а когато пишеше върху него, кривият му почерк се трансформираше в изящни печатни редове.
Това беше дразнещо, но досега не го бе карало да търси истинска хартия. Но днес… сякаш виждаше как машината изсмуква чувството от думите! Това беше категоричната победа на автоматизацията над творческата мисъл. Ето, това му пречеше да възвърне талантите си! А в цялата къща нямаше нормална хартия.
„Аха!“ Той се втурна към мазето и извади един от старите кашони, които Боб беше прибрал след продажбата на къщата в Пало Алто. Вътре имаше истински книги. Когато беше дете, изкарваше цялото лято на канапето в дневната. Нямаха телевизия, но той всеки ден носеше голяма купчина книги от библиотеката. През тези лета, докато четеше всичко — от клиширани боклуци до сериозна философия, той научаваше повече за света от цяла година ходене на училище. Може би тогава се бе научил да кара думите да пеят.
Тези книги бяха предимно боклук. Имаше училищни каталози, отпреди Станфорд да се компютъризира. Имаше дори ксерокопирани лекции.
Но пък имаше и няколко книги с поезия. Твърде малко и целите прашасали. Робърт се изправи и погледна останалите кашони. Със сигурност там имаше още заглавия, та макар и случайно прибрани от Боб. Погледна към книгата в ръката си. Киплинг. Проклет шовинист, но пък беше някакво начало. За разлика от кибербиблиотеките, това беше нещо, което можеше да усети в ръцете си. Седна на кашоните и зачете, попиваше думите, а мисълта му търсеше начин да завърши поемата.
Измина час, втори. Алис дойде да го викне за обед, но той нетърпеливо я отпрати. Това беше много по-важно. Скоро отвори и другите кашони. Повечето бяха пълни с боклуци на Боб и Алис, но имаше и още книги с поезия. Някои бяха доста добри.