— Съжалявам, сър, но по-нататък няма насочване, а вие нямате книжка.
— В такъв случай ще се поразходя пеша. — Учудващо не последва възражение. Той отвори вратата и излезе във ветровития следобед. Тръгна на изток по прашния път. Най-сетне бе стигнал до истинския свят.
Кракът му чукна нещо метално. Гилза? Нещото имаше три антенни в единия край. Той го хвърли в храстите. Не можеше да избяга от мрежата дори тук. Извади листа и провери местността. Виждаше земята през някаква камера в листа, над всяко растение висеше малък надпис — „Амброзия думоса“, „Енцелиа фариноса“ и така нататък. В горния край на страницата вървяха реклами на парка.
Робърт натисна 411. Циферблатът в единия край показваше почти пет долара на минута. Това значеше, че в другия край на линията има човек. Робърт заговори на листа:
— Колко съм далече — „от истинския свят“? От неподобрената земя?
Отговори му женски глас:
— Почти сте стигнали. Още две мили в източна посока. Не е нужно да звъните на 411 за такива въпроси. Просто…
Но Робърт вече беше прибрал листа в джоба си. Тръгна на изток, сянката му вървеше пред него. От много време не беше вървял две мили. Дори преди алцхаймера това си беше предизвикателство. Но днес не се задъхваше и крайниците не го боляха. „Най-важното в мен е счупено, но всичко друго работи.“ Рийд се бе оказал прав — това беше райско минно поле. „И аз съм късметлия.“
Чу звук от ускоряване на електрически мотори. Неговата кола заминаваше нанякъде, но той не се обърна.
Сянката му се удължи, въздухът захладня. Най-накрая стигна до дивата природа. Един глас прошепна в ухото му, че напуска маркираната част на парка. Отвъд тази точка имаше достъп само за спешни ситуации. Робърт продължи, наслаждаваше се на природата. „Значи днес това е най-близкото място, където можеш да останеш сам.“ Усещането беше приятно. Някак чисто и неопетнено.
За момент си спомни за сблъсъка с Боб от миналата събота. Едно време се беше карал със сина си, обвиняваше го, че си губи времето в армията. Но в събота нещата се бяха обърнали.
— Сядай! — Момчето беше пораснало и говореше с тон, нетърпящ възражения.
И Робърт беше седнал на кушетката. Синът му се бе надвесил над него, след което седна насреща.
— Мири не иска да разкаже подробностите, но е ясно какво си направил.
— Боб, аз просто…
— Млъкни. Дъщеря ми си има достатъчно проблеми и ти няма да й създаваш нови!
— Аз не исках да я обидя, Боб. Просто имах лош ден. — Някаква част от него осъзнаваше, че се извинява, но не можеше да спре. — Къде е Лена, Боб?
— Пита ме вече. Чудех се дали не се преструваш. — Боб сви рамене. — Обаче вече не ми пука. Просто искам да се махнеш оттук, но… татко, поглеждал ли си финансите си?
Все някога щеше да се стигне и до това.
— Да, моите спестявания. През 2000-ната бях мултимилионер.
— Оттогава изминаха почти тридесет години. Към днешна дата си сертифициран като относително осигурен. Данъкоплатците не питаят добри чувства към възрастните — и без това старците управляват по-голяма част от страната. След днес моята щедрост се изчерпи. Мама почина преди две години, а те напусна много преди това. Но може би трябва да се притесняваш за други неща. Например — къде са всичките ти дружки от Станфорд?
— Аз… — Пред очите му започнаха да изплуват лица. Беше изкарал тридесет години в катедрата по английски в Станфорд. Някои от колегите му бяха много по-млади от него. Къде ли бяха сега?
— Точно така. Никой не дойде да те посети, дори не се обадиха. Досещах се, че щом си възвърнеш силите, ще започнеш да обиждаш когото ти падне — най-вероятно Мири. Така че се опитах да те пробутам на някои от старите ти приятели. И знаеш ли какво, татко? Никой не иска да има нищо общо с теб. Никога не са ти липсвали почитатели, но между тях нямаш нито един истински приятел. — Той замълча за момент. — Е, а сега вече нямаш избор. Завърши семестъра. Научи каквото можеш и се махай от дома ми.
— Ами Лена?
Боб поклати глава.
— Мама е мъртва. Едно време я ползваше само за прислуга и боксова круша. Вече е късно. Тя е мъртва.
Спомените му бяха твърде объркани. Последните години в Станфорд. Наградите „Болинген“ и „Пулицър“. Тогава Лена не беше с него. Бяха се развели малко след като Боб постъпи в армията.
— Помниш ли? Лена ме настани в един старчески дом — „Краят на дъгата“. И дойде, когато се разболях. С Кара… — Малката му десетгодишна сестричка, която бе починала през 2006-а. Той се сепна и спря.