Нещо пробяга в очите на сина му.
— Да, мама беше там, с Кара. Няма да успееш да ме засрамиш, татко. Искам да се махнеш оттук, щом семестърът свърши.
И това беше най-дългият разговор, който беше провел от събота.
Ставаше все по-хладно, а той вървеше през пустинята. Нощта се спусна и небето се покри със звезди. Може би това бяха „Тайните на завръщането“… че той просто искаше да изчезне отново, да върви завинаги в мрака. Повървя още малко, спря до една огромна скала и се загледа в нощта.
След няколко минути се обърна и погледна към ярките светлини.
Хуан се беше отклонил от задачата на Големия гущер. Училището се бе оказало сериозна пречка. Чумлиг искаше да приключат проектите си, при това с резултат. Още по-лошо беше решението класът да демонстрира композициите си на Родителска вечер вместо финален изпит. Хуан вече бе свикнал с ниските оценки и разочарованието на учителите, но много му се искаше да избегне публичното унижение.
Така че сега се бе съсредоточил върху друга задача: да си намери партньор. Проблемът беше, че не го биваше в писането. С математиката също не беше особено добре. Чумлиг казваше, че тайната на успеха била в това „да се научиш да задаваш правилните въпроси“. Но за целта било нужно да „знаеш поне малко“. Това беше нейното мото, както и „всеки има някакъв талант“. Само че това не му помагаше. Можеше да се надява само да попадне в толкова голям екип, че неудачниците да се защитават един друг.
Днес седеше в задния край на шатрата по конструиране с Фред и Джери. Близнаците бяха пропуснали часа си сутринта и сега трябваше да наваксват. Беше доста забавно. Двамата се преструваха, че работят над някакъв магнитен планетариум — плагиатството беше очевидно, дори адресът на източника беше написан на плановете. Половината клас вече беше конструирал по нещо. Хартиените самолети на Дорис Шлей летяха, но днес изпитваха сериозни проблеми със стабилността. Никой не подозираше за неофициалния проект на Фред и Джери. Двамата бяха проникнали в климатичната система. И докато се правеха, че работят над планетариума, използваха вентилаторите, за да свалят самолетчетата.
Сиу Сиен се бе навела над транспортния поднос, върху който работеше напоследък. Вече не изглеждаше толкова тъжна и отчаяна, въпреки че беше изкривила подноса така, че не ставаше за нищо. Сиен на практика се беше зарила с чаркове. От време на време поглеждаше в информационния лист и пак се връщаше към неподвижната развалина.
Уинстън Блънт не се бе мяркал, откак Хуан му бе обяснил проекта на Гущера. Това не беше лошо — може би Блънт вече работеше за сдружението. Хуан се наведе към вентилатора. Тук, отзад, беше добре. Край входа на шатрата беше горещо и шумно, но точно там седеше Робърт Гу. Допреди малко бе гледал доктор Сиен. И тя го бе поглеждала, но някак скришно. Сега Гу се взираше в транспортния възел, наблюдаваше колите, които доставяха и вземаха пътници. Масата пред него беше осеяна с множество части и няколко неустойчиви кули. Хуан приближи една от гледните точки над главата му. Ха! Устройствата нямаха нито мотори, нито контролен механизъм.
Значи Гу щеше да се провали в този час, както Хуан по съчиняване. Внезапно му хрумна, че може да направи още един опит да си намери партньор, а и да изпълни заръката на Гущера. „Но нали му предложих миналата седмица!“ Робърт Гу беше най-добрият писател, когото познаваше. Толкова добър, че можеше да те убие с думи. Хуан потърка брадичка и се опита да забрави миналата седмица.
„Той не носи, така че явно гледа в нищото. Сигурно е откачил от скука.“ Хуан се поколеба още десетина минути, но имаше още поне тридесет до края на часа, а близнаците бяха твърде заети с противовъздушните си оръдия.
Джери → Хуан: <sm>Ей, къде тръгна?</sm>
Хуан → Раднър: <sm>Ще опитам още веднъж с Гу. Пожелайте ми късмет.</sm>
Фред → Хуан: <sm>Не е полезно да се натягаш толкова.</sm>
Хуан тръгна през павилиона, правеше се, че разглежда проектите на другите. Накрая спря при странния старец. Гу се обърна и го погледна и прикритието на Хуан се изпари. Лицето на Робърт изглеждаше младо, като на близнаците, но погледът му беше жесток и студен. Миналата седмица се бе държал приятелски — до момента, в който не му се нахвърли обаче. Сега всички заучени реплики на Хуан се бяха изпарили. Накрая той посочи кулите, по които работеше Гу, и попита: