— Какво е това?
Младоликият старец продължи да се взира в него.
— Часовник. — Измъкна три сребристи топчета от кутията с частите и ги пусна на върха на най-високата кула.
— О! — Топчетата заподскачаха надолу. Отляво надясно всяка конструкция беше по-ниска от предната. Часовник ли? Хуан се разрови в схемите на едновремешните часовници. Може би топчетата изпълняваха ролята на стрелки?
Гу продължаваше да го гледа.
— Малко избързва.
Хуан се наведе, за да не гледа очите му. Трябваха му три секунди, за да прецени стационарните точки и измеренията. След това пусна данните в една програма за средновековни устройства.
— Този лост трябва да е с шест милиметра по-дълъг.
— Знам.
— Но вие не носите. Как разбрахте?
Гу сви рамене.
— Медицински дар.
— Много е готино — каза Хуан малко несигурно.
— Кое? Да правя неща, които може да направи всяко дете?
Хуан нямаше подготвен отговор.
— Но вие все пак сте поет.
— А сега ме бива с устройствата. — Гу замахна с ръка и събори конструкцията. Някои от частите се счупиха.
Това привлече вниманието на класа. Всички млъкнаха и започнаха да си обменят съобщения.
Хуан си помисли, че вече е време да се разкара — но пък наистина се нуждаеше от помощ за композицията.
— Но все още разбирате от думи, нали?
— Да, все още разбирам. И от граматика, и от изречения, дори от правопис. Ти как се казваше?
— Хуан Ороско.
— А, да. А теб за какво те бива, Ороско?
Хуан потърка брадичка.
— Уча се да задавам правилните въпроси.
— Ами давай.
Хуан огледа частите, които Робърт не беше използвал. Имаше моторчета, безжични синхронизатори и най-различни програмируеми компоненти. Имаше дори транспортен поднос, като този на доктор Сиен.
— Защо не сте ползвали някои от тези? Щеше да ви е много по-лесно.
Очакваше, че Робърт ще изтърси някой от лафовете на Чумлиг за решаването на проблеми с ограничени средства. Вместо това старецът сръчка частите раздразнено.
— Защото не мога да ги разглобя. Гледай. — Обърна едно от моторчетата. — „Не съдържа полезни части.“ Навсякъде този надпис. Всичко е като черна кутия. Неразгадаема магия.
— Може да погледнете упътването. Там са отбелязани схемите.
Гу се поколеба. Юмруците му се свиха и Хуан отстъпи.
— Схемите се виждат ли? А можеш ли да ги променяш?
Хуан наблюдаваше юмруците му. „Тоя откачи!“
— Виждат се лесно. Почти всяко нещо си има упътване. А ако няма, просто трябва да напишеш серийния номер в „Гугъл“. — Погледът на Гу го накара да заговори по-бързо. — Колкото до промяната… някои неща могат да се препрограмират. Но иначе промени могат да се правят само когато си ги поръчваш от фабриката. Все пак това са само части. Кой и защо да ги променя? Ако не работят, както трябва, просто ги изхвърляш.
— Просто части значи? — Гу погледна навън. Един автомобил се движеше по Пала Авеню, насочваше се към транспортния възел, на училището. — Ами шибаните коли?
Вече целият клас ги зяпаше. Всъщност почти целият, понеже господин Уилямс все още си почиваше.
Гу за момент като че ли се замисли, после стана и сграбчи Хуан за яката.
— Ей сега ще проверим.
Хуан се дръпна.
— Ще отворите кола? Че защо?
— Това не е правилният въпрос, хлапе.
Вече вървяха. Всъщност какви ли щети можеше да нанесе Гу на един автомобил? Корпусите бяха достатъчно здрави, че да издържат челен удар с петдесет мили в час. Хуан се замисли за бойни лазери и огромни чукове. Но това беше истинският свят.
Джери → Хуан: <sm>Какво му стана на дъртия?</sm>
Хуан → Раднър: <sm>Не знам.</sm>
Робърт Гу почти повлече Хуан към другия край на шатрата, към Сиу Сиен. Единствените признаци на лудостта му бяха леките тикове.
— Доктор Сиен?
Каза го спокойно и приятелски, но тя все пак за момент се поколеба.
— Да?
— Възхищавам се на проекта ви. Това е някакъв вид масов транспортер, нали?
Сиен обърна назъбената повърхност към него.
— Да. Най-обикновена играчка, но реших, че мога да увелича ефективността, като огъна повърхността.
— И сте права! — Тонът на Гу беше изключително ласкав. — Може ли?