— Не е лесно да ти дам обяснение, което веднага да ти се стори достоверно — казва той и оставя чашата настрани.
Кимвам бавно.
— Когато една представа ни е била наложена с тежестта на две хиляди години — продължава, — нужно е много, за да бъде приета една абсолютно различна представа. Човек просто не е отворен за вярата в една нова версия.
— Вече ми разказа най-важното: Исус оцелял след разпятието си.
Чак сега забелязвам колко изтощен изглежда Макмълин; стар, уморен. Сякаш разговорът е изсмукал силите му. Кожата му е жълтеникава, студена и влажна, погледът замъглен.
— Някои биха го нарекли заговор — подхваща той отново. Думите му идват бавно, замислено. — Други биха го нарекли гениален ход. Независимо от определението, това трябва да е най-голямата измама в историята на света.
— Но какво се е случило с Исус?
Лицето му претърпява промяна. Сякаш ми разказва нещо, на което сам е бил свидетел, но му е трудно да си го спомни, тъй като е било много отдавна.
— Какво се е случило? — Дълго той седи, без да промълви, след това продължава: — В безсъзнание Исус е бил свален от кръста и увит в плащаницата, която по-късно щяла да стане толкова известна и дискутирана. О да, неговият отпечатък е върху Торинската плащаница. Химичен процес, повече или по-малко. Привидно безжизнен, той бил отнесен до пещерата. Само най-приближените му били с него. Онези, които знаели, че не е мъртъв. За всички други — зяпачите, войниците, било очевидно, че той ги бил напуснал.
— И?
— Никой не знае подробностите около онова, което се случило после. Можем да се придържаме единствено към скрити в текста загатвания според древни херметически текстове. Но по едно или друго време, когато сметнали, че е безопасно, и очевидно под прикритието на мрака, Исус бил отвит от плащаницата, а тя била оставена в пещерата. Той бил пренесен в тайно скривалище. Предполагаме, че трябва да е прекарал няколко седмици скрит, докато жените лекували раните му и се грижели за него. Които освен това се грижели да разпространят историята за ангела до празния гроб.
— Историята, която евангелистите доразвили близо четиридесет години по-късно — добавям аз.
Макмълин ме наблюдава с неразгадаемо изражение.
— Продължи! — настоявам аз.
— Не знаем особено много за онова време. Но можем да предположим, че той бавно си възвръщал силите. Представям си го зад параван в дома на някой богаташ. Обграден от грижите на най-доверените си. И когато най-накрая бил здрав и готов… той напуснал Светите земи.
— Напуснал? — възкликвам аз. Една, досега скрита взаимовръзка започва да се прояснява пред мен.
— Времето му било приключило. Нямал избор. Друг, освен смъртта. Заедно с най-близките си той избягал от властите. Предрешен, той напуснал Йерусалим. Заедно с Мария Магдалина, Йосиф от Ариматея и група от своите най-верни и предани ученици. Дори не всички апостоли знаели за бягството. На тях им била сервирана историята, която служела за камуфлаж. Възкресението. Официалната версия. И както отлично знаеш, те приели разказа за достоверен. Той се превърнал в исторически факт. И в религия.
— Какво станало с Исус?
— Пътувал.
— Къде?
— Към място, където щял да живее без страх.
— Чел съм, че щял да отиде в Кашмир и да създаде общност там?
— Легендата за Кашмир е умело скроена лъжа.
— Тогава какво се случило?
— Исус и групата му пътували на запад, покрай главните пътища, до брега на морето, където ги чакал кораб. Оттам те тръгнали към едно защитено скривалище.
— Накъде?
Той ме поглежда учуден.
— Още ли не си разбрал?
— Да разбера какво? Накъде тръгнали?
— Насам — казва Макмълин. — Последното убежище на Исус бил Рен льо Шато.
13.
От време на време човек трябва да обърне поглед към природата, за да преоткрие себе си. Към земните пчели, противопоставящи се на законите на аеродинамиката, към лисиците, които прегризват собствената си лапа, за да се измъкнат от капана, към рибите, които се сливат с коралите, за да не бъдат изядени. Сред растителното царство аз винаги съм имал своята слабост — Argyroxiphium sandwicense. Сигурно помните растението, на което, както разказах на моята учителка, бих искал да приличам? Сребърен меч. Година след година то расте — скромно и срамежливо, и не иска да привлича внимание към себе си. Разпознавам себе си в него.