— Поканил си всичките си приятелчета, както разбирам.
— Построихме ново крило, което е готово да приеме кивота. Не можем да рискуваме ръкописът да се разпадне заради влажен или сух въздух, студ или горещина. Нашите учени са разработили метод, който постепенно ще пригоди две хиляди годишната атмосфера в кивота към въздуха в лабораторията. Само отварянето на кивота ще отнеме месеци.
— Така погледнато, изглежда е добре, че не го отворих в кабинета си.
Макмълин потръпва.
— Когато най-накрая отворим кивота — продължава той, — трябва да извадим съдържанието внимателно. Лист по лист. Може би папирусът е започнал да се разпада, така че да се наложи листовете да се слепят, парченце по парченце, като пъзел. Трябва да фотографираме фрагментите и да ги консервираме. Не знаем в какво състояние ще ги намерим. Но по същия начин, по който може да се разчете текст върху изгоряло парче хартия, така и ние ще можем да разчетем знаците. Работата е взискателна. Първо технически, после езиково. Трябва да разтълкуваме текстовете. Да ги преведем. Да ги разберем, изхождайки от сбор от обстоятелства и контекст. Ако ръкописът е дълъг, работата ще отнеме години. Много години. Ако намерим карта или упътване към гроба на Исус, професор Лайлуърт е в готовност да реагира незабавно със своя екип от археолози. Всичко е подготвено. Единственото, което липсва, е кивотът.
Погледът ми не може да се спре никъде.
— Даа — въздъхва той, — сега всичко зависи от теб.
— Така беше през цялото време.
— Наясно съм. — Поглежда през прозореца. Преминаваме през куп облаци. — Бьорн — обръща се към мен, — моля те. Ще ми дадеш ли кивота?
Погледът му тежи тонове. Поглеждам го. Разбирам кой е той. Не знам колко дълго съм го подозирал, но вече нямам съмнение.
Вътре в мен нещо се освобождава. Дори и в най-упорития човек съпротивителните сили трябва в един или друг момент да спрат да действат. В мислите ми преминава преживяното през последните седмици. Лъжите. Заблудите. Хората, които ме мамиха. Наредени са в редица пред мен. Плочките си дойдоха на мястото. Принуден съм да приема обяснението на Макмълин. Защото му имам доверие. Защото вече нямам друг избор.
— Разбира се — отговарям.
Той поклаща глава, сякаш не осъзнава напълно чутото.
— Ще получиш кивота — потвърждавам.
— Благодаря.
Мълчи. След това казва отново:
— Благодаря. Наистина ти благодаря.
— Имам един въпрос.
— Това не ме изненадва.
— Защо ми разказа всичко?
— Имах ли избор?
— Можеше да измислиш някоя лъжа, на която да повярвам.
— Опитах. Няколко пъти. Но не се получи. Ти си мнителен дявол. — Последното изрича с усмивка.
— Представи си, че разкажа всичко това на някого?
Изражението му е замислено.
— Такава възможност, естествено, съществува.
— Мога да отида при журналистите.
— Да.
— Мога да напиша книга.
Той се сепва.
— Разбира се, че можеш.
Настъпва кратка пауза.
Тогава той добавя дяволито:
— Но дали има някой, който би ти повярвал?
Краят на кръга
1.
Тя изглежда все едно, че е мъртва. Малката глава, като на врабче, е положена на една голяма възглавница. Кожата е прилепнала към черепа. Устата й е полуотворена, устните са сухи и безцветни. Зелен маркуч, снабдяващ я с кислород, е пъхнат в едната й ноздра и прикрепен към бузата с лепенка. Слабите ръце на синкави петна са скръстени върху завивката. От инфузионната банка, закачена на статива, се влива течност във вена в предмишницата й.
Настанили са я в единична стая. Направили са го за добро. Но аз си спомням как тя веднъж сподели, че най-големият й страх е да не умре сама.
Стаята прелива от мека светлина. Вземам стол в близост до мивката. Стоманените му крака стържат в пода.
Грижовно вземам ръката й в моята. Чувството е все едно вдигаш хладна кожена торбичка, пълна с кости. Галя ръката й и вплитам отпуснатите й пръсти в моите.
Звуци. Дишането й. Цъкането на електронен апарат. Форсирането на автомобилен двигател на улицата долу. Въздишка. От нейните устни.
На стената над вратата виси часовник, изоставащ с пет минути. С насечени движения, секундарникът се бори да върви в крачка с тиктакането. Нещо в механизма е на път да се пречупи.