Ръката на Грете лежи отпусната в моята. Стискам я. Тя не успява да стисне моята в отговор. Можехме да седим така с часове. Ако не беше апаратът. Няколко кабела, които излизат изпод болничната пижама, са свързани с осцилоскоп с прекъсвачи и с прозорчета със светещи цифри. В този момент апаратът започва да пиука. В същото време с тикане една хартиена лента с две бледи мастилени дъги излиза от апарата. През Грете преминава тръпка. Тя ококорва очи и отваря уста.
Аз галя ръката й.
Медицинска сестра идва забързана. След това един лекар.
Пускам ръката й. Тя пада върху завивката. Изправяйки се, отстъпвам назад и бутам стола, който се удря с трясък на пода. Правя крачка встрани, за да пусна лекаря.
Първото, което прави той, е да изключи апарата. Звуците от него отмират. Тишината е оглушителна. Той притиска пръсти до гърлото й и кимва на сестрата. Тя внимателно разкопчава пижамата на Грете и допира стетоскопа до гърдите й.
— Няма ли да направите нещо? — питам аз.
— Така е най-добре — отвръща лекарят.
Медицинската сестра погалва ръката ми.
— Син ли сте й?
Лекарят затваря очите на Грете.
Навън, през прозореца, виждам мъж, който балансира върху едно скеле.
— Донякъде — отговарям.
Никой не казва нищо.
— Сега тя е добре — казва сестрата и стисва ръката ми.
Поглеждам към Грете.
— Искате ли да останете насаме с нея? — пита сестрата.
— Сам?
— Преди да я приготвим? И да я свалим долу?
— Не знам…
— Ако искате малко време само с нея?
— Няма страшно.
— Можем да излезем за няколко минути.
— Много мило. Но не, благодаря.
— Само кажете.
— Благодаря. Много мило от ваша страна. Но няма страшно.
Все пак те излизат и ме оставят с нея.
Опитвам се да открия на лицето й поне някакво разбиране, някаква топлота, някакъв изпълнен със спокойствие мир. Но тя изглежда просто мъртва.
Излизам от стаята, без да се обърна. Когато напускам болницата, започва да вали, леко и тихо.
2.
Седим и гледаме през предното стъкло на Бола, паркирана от външната страна на оранжевата пластмасова мрежа. Дъждът се процежда и капе. Палатките са събрани. По-голямата част от оборудването стои все още в заключения контейнер. Вятърът фучи над полето и навява със себе си дипли от дъжд. Пластмасовите ремъци, вързани в горния край на обозначителните пилони, се веят като вимпели. Вятърът е преобърнал режисьорския ми стол до горичката. Никой не си е направил труда да го прибере в контейнера.
Припомням си групите, участващи в разкопките, професора под чаршафа, Моше, Йън, обикалящи около копаещите студенти подобно жадни за кръв комари.
С изчезването на професор Лайлуърт работата е прекъснала. Сега сигурно всички се чудят какво ли ще стане, преди булдозерът да преобърне купчините пръст върху шахтите.
Обръщам се към Майкъл Макмълин.
— Тя пита за теб — казвам.
Той гледа пред себе си. Очите му са дълбоки, влажни.
— Мина толкова време — проговорва. Думите му са насочени навътре към самия него. — В друг живот. Друго време. Скоро ще дойде и моят ред. Тогава може би ще я срещна отново.
Лицето му е старо, напомнящо за пергамент, но озарено от момчешка светлина, изпълнено с нетърпеливо очакване. Изглежда по-млад, откогато и да било.
Сякаш съзнанието колко близо е той до целта, кара някаква вътрешна крушка да засвети и да блести през тънкия филм кожа.
Нещо в мен трепва.
— Кой си ти? — питам.
Първо мълчи. После казва:
— Трябва да имаш своите предположения. След като питаш.
Тишината вибрира между нас.
Той потърква дланите си една в друга.
— Не си глупаво момче.
Подхващам недоверчиво:
— Знам кой си. Вече го разбрах.
— Аха?
— Ти не си просто член на съвета, нали? — казвам.
Той се усмихва сдържано.
Не го изпускам от поглед. Той раздвижва пръсти. Ноктите са с перфектен маникюр. На лявата му ръка за първи път забелязвам пръстен с печат и с огромен опал.
Свирвам леко, всмуквайки въздуха навътре:
— Ти си Великият магистър!
Той отваря уста, за да каже нещо. Страните му горят.
— Аз? Бьорн, трябва да разбереш, в целия свят има само дванадесет мъже, които знаят кой е Великият магистър. Дванадесет мъже!