МАЯ. И ти, какво?
ВИОЛЕТА. Бях твърде близо и чух цялата тирада за аборигенското стадо дето искало да се присламчи до техния чистичък и подреден свят.
МАЯ. Какво направи тогава?
ВИОЛЕТА. Ливнах и чашата си със шампанско в лицето й.
МАЯ. И после?
ВИОЛЕТА. За да замаскират скандала, баща ми и жена му обясниха, че не съм съвсем добре.
МАЯ. И те върнаха в родината, и те затвориха тук!
ВИОЛЕТА. Ти не си ли чувала, че така обикновено правят с инакомислещите.
МАЯ. Тежко ти, тук също не позволяват да се мисли! Едва ли и на теб ще позволят! (Мая е обърсала и излиза.)
ВИОЛЕТА. Разбирам го. (Прегръща се и потреперва.) Аз все пак вярвах, че не сме втора категория хора, затова и не се противих особено, когато ме натириха тук. Беше ми потребно да проверя, ей така, за себе си, докъде е стигнал тоя народ. Питам се, какво е Отечество, и какво значи то да е „земен рай“? И за кого?
Влиза Иззет с изпъчени гърди и важна стъпка. На врата му виси мобилен телефон. Чува последните й думи.
ИЗЗЕТ. (На себе си.) Тоз момиче на мене не харесва, откак дошъл, сичко наопаки. То конспиратор ще излезе, диверсант!
Виолета наднича иззад ъгъла на бюрото.
ВИОЛЕТА. О, Иззет! Вардиш ли?
ИЗЗЕТ. О, о, Новата, хош гялдим! Вардя, чакам евро… ко беше еврокурзацията. Ето, нали съм спестелив и звънец си купих!
ВИОЛЕТА (прихва да се смее). И за какво ти е тоз „звънец“?
ИЗЗЕТ. Как за ко? Еврокурзацията може да ми се обади, хабер да прати!
Влиза Софка.
СОФКА. О, о, Иззет, раниш ли гълъбите?
ИЗЗЕТ. Раня шефкиня, раня, направо гоя!
СОФКА. Тъй Иззет, рани ги, заведи ме да видя колко си ги угоил, че ще ни трябват! Теменуго?
ВИОЛЕТА. Виолета съм!
СОФКА. Тъй де, Виолета, Гергина, все тая. Прати ли с метлата?
ВИОЛЕТА. Пратих!
СОФКА. А, тъй! А тя кога ще прати по евротабиет, с метлата?
ВИОЛЕТА. Когато сте готови!
СОФКА. Че ний сме нащрек! Иззет, ела да видя как си оранил гълъбите! (Излизат.)
ВИОЛЕТА (сама). Защо ми е така студено? А и трудно дишам!
Влиза Куша.
КУША. Ба-ба (Задъхано, заеква.) Ба-ба Тот — ка се спасила, из —из бягала. Софчее, Софийо!
Влиза Софка.
КУША (с треперещ глас). Сестро, няма да повярваш! Баба Тотка избягала!
СОФКА. Не може да бъде! Само да е посмяла! Ще се върне! Ще я върнем! От тоз занд… От тоз културен институт никой не може да бяга! Никой! Ниикоой!
Виолета се свива още повече. На сцената притъмнява. Всички излизат. Влизат силуети в бели престилки, скупчват се, съветват се, ръкомахат, после излизат.
Трето действие
Полутъмна сцена. Влиза Софка на пръсти. Отива до тиквите, намира скритата торба, вади мотичката и понечва да разсече монитора на две. От дъното на сцената, между стелажите се появява Виолета носеща книги. Вижда я. На сцената става светло.
ВИОЛЕТА. Какво правиш?
СОФКА (стъписано). А, Гергинке, ти знаеш ли, тоз компютор, е завъдил бацил! (Скрива бързо мотичката при тиквите.)
ВИОЛЕТА. Тъй ли? Как разбра? (Готова да прихне.)
СОФКА. Ами, щом досега европирзацията не прати хабер, значи има бацил! А наш’те болни са най-здравите в света и аз ще ги вардя от бацили разни, европейски…
ВИОЛЕТА (през смях). Няма страшно, той бацилът тук е на друго място, не в компютъра.
СОФКА. Бе знам ли, аз трябва да си опазя хората, иначе кой ще посреща европизацията, ако не са те…
ВИОЛЕТА. Тук намерих някакви книги от средата на миналия век за трактори. (Слага ги на бюрото.)Те са за музея, (Настрана.), то и вие сте музейни експонати, (на нея) даже за изхвърляне.
СОФКА. Как така за изхвърляне?
ВИОЛЕТА. Ами тези трактори дори не са купчина ръждясала ламарина, отдавна са претопени!
СОФКА (крещейки). Как? Какво като ги няма, какво като са претопени? Това е историята ни? Утре някой може да ги потърси!
ВИОЛЕТА. На картинка, на схема?!
СОФКА. Утре може някой да иска да види как нашите хора са карали трактори, комбайни, как са пели патриотични песни, и са орали, и са сели, е-е-х, какъв живот, беше… Ний с кирки и лопати сме го съградили тоя свят!