Рей Бредбъри
Кукувицата, която изскача от часовника
— Човек помни повече делата на хората — каза г-жа Коулс, — отколкото лицата им и онова, което говорят. Ако питате мен, онази новата жена оттатък улицата, две къщи надолу, Кит Рандъм, нали така се казваше? Та тя меко казано е човек на действието.
Всички на верандата се обърнаха да погледнат.
Кит Рандъм стоеше в градината с цвете в ръка. Боядисваше капака на прозореца на втория етаж. Вееше си с ветрило сред сумрачната прохлада на прага на верандата си. Правеше изящни гравюри под лимоненожълтата светлина на газената лампа вечер. Ваеше глина върху грънчарско колело рано сутрин и пееше с висок, чист като изворна вода глас. Изхвърляше десетки пепелници в пещ, която беше изградила от тухли. А после отново можехте да я видите да пече пайове за Бог знае кого в празната си къща и да ги оставя да изстинат на перваза, така че мъжете от отсрещната страна на улицата да пресичат с вдигнати носове, привлечени от уханието. После, щом слънцето залезеше, тя се люлееше на голямата конопена люлка, която бе завързала на огромния дъб в задния си двор. В девет вечерта излизаше навън, понесла грамофона като бяло кученце в ръце, навиваше го, поставяше плоча и се люлееше в голямата детска люлка като пеперуда или като червена под-под-подскачаща червеношийка.
— Да — каза г-жа Тийс. — Тя или е много умна жена и владее женските трикове, или… — И тук тя се замисли за миг. — Тя е онази кукувица, която изскача от часовника… онази кукувица, която изскача от часовника…
Жените от цялата улица разбиращо почукваха по челата си с показалци и надничаха над оградата й като жени, поглеждащи иззад скала, готови да запищят колко са нависоко, но виждаха само вечерния заден двор, мрачен като пещера, пълен с шумолящи листа, осеян с цветя, с грамофона, съскащ и прочистващ гърло преди да се понесе по жлебовете на „Юнска нощ“ или „Бедна пеперуда“. И там, с равномерността на невидимо, но въпреки това тиктакащо махало, назад-напред, с ръка, притисната към розовата възглавничка на бузата си, тихо въздишайки, седеше Кит Рандъм и се люлееше в такт с нещата, които грамофонът казваше за бедната пеперуда или чудната юнска нощ.
— Откъде е тя?
— Никой не знае.
— Какво прави тук?
— Никой не знае.
— Колко ще остане?
— Идете да питате нея!
Фактите бяха съвсем прости. Къщата беше останала свободна в продължение на година и после я наеха. Един априлски следобед пристигна камион и двама мъже започнаха да се щурат насам-натам като кийстоунски полицаи, едва не се сблъскваха, но винаги се разминаваха в последния момент, понесли часовници, лампи, столове, маси и вази. И потеглиха сякаш само след минута. Къщата остана самотна и необитаема. Г-жа Коулс четири пъти бе минавала покрай нея, за да надникне вътре и да види само, че светкавичните мъже са закачили картините, постлали са килимите, наредили са мебелите и са оставили всичко по женски спретнато преди да се втурнат навън и да изчезнат. Гнездото беше готово и очакваше птичката.
И точно в седем часа, веднага след вечеря, когато всички можеха да я видят, с жълто такси пристигна Кит Рандъм и влезе сама в очакващата я къща.
— Къде е господин Рандъм? — попитаха всички.
— Няма такъв.
— Разведена е, разведена. А може съпругът й да е умрял. Вдовица, така е по-добре. Клетата.
Но когато отиваше към бакалията, за да купи пържоли, доматена супа и веро, Кит Рандъм се усмихваше към всеки прозорец и всяка веранда, не изглеждаше уморена, не изглеждаше тъжна, не изглеждаше самотна, а изглеждаше така, сякаш денем в дома й живеят цял куп клоуни, докато вечери правят компания красиви като киноактьори господа със засукани мустаци.
— Но при нея не идва никой. Отначало си мислех, хм… — Г-жа Коулс се поколеба. — Сама жена. О, нали знаете. Но край къщата й няма даже снежен човек. Та остава само едно: както каза някой, тя е онази кукувица, която изскача от часовника. По четири пъти на час.
Точно в този момент г-ца Кит Рандъм извика на жените и гласът й се извиси сред нежнозелените дървета, издигна се в синьото небе от отсрещната страна на двора.
— Госпожи?
Те завъртяха глави. Наостриха уши.
— Госпожи — припряно извика г-ца Кит Рандъм. — Дойдох да си намеря мъж. Това е, госпожи!
Всички жени се скриха в къщите си.
На следващия следобед завариха г-н Тийс да играе на топчета в предния двор на г-ца Кит Рандъм. Г-жа Тийс търпя това около две минути и трийсет и пет секунди и после пресече улицата едва ли не на ролкови кънки.
— Е, какво правим? — попита двете приведени над земята фигури тя.
— Един момент. — Топчето проблесна под палеца на Хенри Тийс. Другите топчета изтракаха едно в друго и отскочиха в различни посоки.