Мишел Марли — Музи: Мадмоазел Коко и ароматът на любовта #8
В памет на прекрасната ми майка, която ми разкри света на модата.
Жена, която не употребява парфюм, няма бъдеще.
Пролог
1897
Едно, две, три, четири, пет… едно, две, три, четири, пет…
От устата ѝ не излизаше нито звук, само устните се движеха. Беззвучно броеше камъчетата на мозайката под краката си. Неравни парченца речен чакъл, утъпквани от хиляда години, вкопани в пода, образуваха геометрични форми и мистични картини.
На едно място пет звезди, на друго пет цветенца, на трето петоъгълник… Подредбата не беше случайна. Бяха я научили, че пет е символично число за членовете на Цистерцианския орден: смятаха го за чистото, съвършено олицетворение на нещата. Розите, например, са с по пет цветчета, ябълките и крушите са петолъчно построени плодове. Човекът притежава пет сетива, а петте рани на Христос се споменават при всяка божествена служба. Монахините обаче бяха пропуснали да я научат, че пет е и числото на любовта, на Венера, неделимата сума от мъжкото число три и женското число две. Тя бе открила този крайно интересен за четиринайсетгодишно момиче факт в една книга. Все още я четеше тайно на тавана.
Манастирската библиотека криеше удивителни богатства: не чак скандални, но със сигурност неподходящи за подрастващо момиче като нея. Например, запазените от Средновековието проповеди на Бернар от Клерво, който често напомняше на своите монаси колко важни са ароматните вещества при молитва и ритуално измиване. Основателят на Цистерцианския орден даже съветваше братята си по вяра да се вглъбяват в себе си и да се отдадат на духовността, представяйки си парфюмираните гърди на Дева Мария, възпети в Песен на песните. „Тамян и жасмин, лавандула и рози, подредени на олтара, задълбочават съзерцанието с помощта на обонянието“, твърдеше той.
За сирачета като самотното младо момиче, каквото беше тя, ароматите, добити от растенията в манастирската градина, си оставаха далечна мечта — също както представата да почиват върху пищните, тръпнещи от обич майчини гърди. Манастирските възпитанички се къпеха редовно в дървено ведро, търкаха се с евтин катранен сапун, за да почистят мръсотията от работата на полето и в кухнята и да не миришат на пот от страх и изтощение, а на чисто. За аромат и дума не можеше да става. Грубите, бели чаршафи, които тя переше, кърпеше и грижливо подреждаше в стаята за бельо, получаваха повече грижи от кожата на сирачетата.
Едно, две, три, четири, пет…
Застанала в редицата, тя се забавляваше с броене, докато заедно с другите момичета очакваше изповедта при свещеника. Цяла вечност стояха, подредени като войници в двора на казармата, докато им дойде редът да влязат в изповедалнята. Момичето предполагаше, че монахините са измислили това дълго чакане в невъзможна поза и са забранили всякакви разговори, за да имат малките деца някой и друг грях за признаване. От предишната изповед в събота вечер никоя от манастирските възпитаници не бе прегрешила. Тук, върху брулената от ветрове скала, където през XII век е бил построен манастирът „Обазин“, не се откриваха удобни случаи да сторят грях.
От почти две години тя живееше в това уединено кътче в средата на Франция, достатъчно отдалечено от шосето за Париж — никое момиче не си и помисляше да избяга. Повече от седемстотин дни бяха минали от смъртта на майка ѝ и от часа, когато баща ѝ я качи на една конска каруца и я откара при цистерцианките. Просто така. Свали я като ненужен товар. После изчезна завинаги, а пред крехката душа на малкото момиче се отвори адът. Копнееше за мига, когато ще е достатъчно възрастна, за да напусне манастира и да започне свой живот. Кой знае, може би шивашката игла щеше да се окаже ключът към този нов живот. Ако момичето умееше да шие и беше издръжливо, съществуваше вероятност да стигне до Париж и да си намери работа в някоя голяма модна къща. Чуваше другите да говорят, но нямаше представа какво всъщност означават подобни планове.
Все пак звучеше обещаващо. Модна къща — изричането на тези две думи будеше в сърцето ѝ неясен спомен. Усещаше под пръстите си чудни материи, чуваше шумоленето им, представяше си коприна, ухаещи волани и фина дантела. Не че майка ѝ някога е била дама. Тя беше перачка, а баща ѝ никога нямаше постоянна работа. Не бе продавал такива прекрасни неща, тя свързваше всяка мисъл за красивото със спомена за майка си. Толкова ѝ липсваше, че понякога ѝ се завиваше свят от копнеж по уюта, който винаги бе усещала при нея.