Макбет вървеше с големи крачки по коридора зад залата.
Power — усещаше наркотика във вените си. Хармонията още продължаваше. Не беше толкова съвършена като преди малко. Безпокойството и тревожността започваха вече да се обаждат, но за момента не му трябваше повече дрога. Тази нощ щеше да му отпусне края. Да се радва на отбрани ястия и питиета, на Лейди, на гледката над града, на всичко свое.
— Страхотна реч, директоре — обади се Ситон, който явно никак не се затрудняваше да върви в крак с Макбет.
Ленокс ги настигна тичешком.
— Беше превъзходен, Макбет! — възкликна запъхтян. — За пресконференцията специално са дошли журналисти от Капитол. Искат да вземат интервю и да ти направят снимки…
— Откажи им. — Макбет изобщо не забави ход. — Никакви триумфални интервюта и лаврови венци, преди да сме постигнали крайната цел. Нещо ново за Дъф?
— Открили колата му, паркирана точно до „Обелиска“. Половин час след като го видяхме да тръгва от Файф към града, на всички изходни пътни артерии и на летището са поставени полицейски екипи. Проверяват се и пътническите кораби. Ясно е, че е още в града. Проверихме къщата на Банко и дома на тъста и тъщата му. Не е там. В този дъжд човек трябва да има покрив над главата си за през нощта. Ще обърнем наопаки всички хотели, пансиони, приюти и бардаци. През нощта целият числен състав на полицията ще е на крак и ще търси Дъф.
— Хубаво е да търсиш, но още по-хубаво е да намериш.
— Ще го намерим. Въпрос на време е.
— Добре. Ще ни оставиш ли сами?
— Разбира се.
Ленокс спря и се смали зад гърбовете им.
— Нещо тревожи ли те, Ситон? Да не е раната?
— Не, директоре. — Ситон извади ръката си от бандажа.
— Сигурен ли си? Сержанта те простреля.
— Кожата ми зараства много бързо. Родова черта ни е.
— Значи друго те гложди.
— Две неща.
— Казвай.
— Бебето, дето го намерихме след стрелбата в клуба. Нали го взехме с нас.
— И?
— Не знам какво да го правя. Заключих го в кабинета ми.
— Аз ще се погрижа — обеща Макбет. — Второто?
— Ангъс.
— Защо?
— Не се подчини на моя заповед във Файф. Отказа да стреля и накрая си тръгна, преди мисията да е приключила. Нарече я клане; не бил постъпил в Спецотряда, за да устройва кървави бани. Според мен има опасност да ни издъни. Трябва да направим нещо.
Спряха пред асансьора.
Макбет си потърка брадичката.
— Значи според теб Ангъс е изгубил вяра. Не му е за пръв път. Казвал ли ти е, че е следвал богословски науки?
— Не, но се досещах. На врата си носи отвратителен кръст.
— Сега ти си началникът на Спецотряда, Ситон. Какво предлагаш да направим?
— Да се отървем от него, директоре.
— Да го убием?
— Сам казвате, че сме във война. По време на война предателите и страхливците се наказват със смърт. Ще постъпим, както постъпихме с Дъф. Ще го натопим за корумпиран и ще нагласим нещата, все едно е оказал съпротива при арест.
— Остави ме да помисля. В момента сме във фокуса на общественото внимание. Нужно е да демонстрираме единство и задружност. Кодор, Малком, Дъф, а сега и Ангъс. Стават много. Гражданите предпочитат мъртви престъпници пред продажни полицаи. Къде е той сега?
— Седи долу сам. Намусен е. Дума не обелва.
— Добре, ще поговоря с него, преди да предприемем каквото и да било.
Макбет откри Ангъс в общата стая на Спецотряда.
Седеше, отпуснал глава в ръцете си, и почти не реагира, когато Макбет постави върху бюрото пред него голяма кутия за обувки. Директорът седна на отсрещния стол.
— Чух какво е станало. Как си?
Никакъв отговор.
— Ти си принципно момче, Ангъс. Едно от качествата ти, които харесвам. Много държиш на принципите си, нали?
Ангъс повдигна глава и погледна Макбет с кръвясали очи.
— Виждам ги сега как горят в погледа ти — продължи Макбет. — Негодуванието стопля сърцето ти, нали? Кара те да се чувстваш достоен човек, какъвто искаш да бъдеш. Понякога обаче в името на братството е нужно да направиш жертва. В случая се иска да загърбиш принципите си, Ангъс. Да се откажеш от приятната топлина на чистата съвест, да се будиш от същите кошмари, спохождащи нас, останалите, да пожертваш най-ценното нещо за теб, както навремето Бог поискал от Авраам да пожертва сина си.
Ангъс си прочисти гърлото, но гласът му си остана дрезгав:
— Добре, но в името на какво?
— В името на дългосрочната цел. На благото на общността. В името на града, Ангъс.
— Обяснете ми как убийството на невинни допринася за благото на общността — изсумтя Ангъс.