— Още кафе? — От препълнената чаша на Туртел кафявата течност потече в чинийката. — Знаете ли какво казваше моят приятел Банко, господин кмете? Момиче се целува, докато е влюбено.
— А това ще рече? — Туртел гледаше неодобрително пълната чинийка.
— Че човешките чувства са променливи. Сега градът ме обича, но четири години са много време.
— Може и така да е. Човек обаче трябва да подбира битките си, Макбет. В момента си пред дилема: да обявиш война на действащия кмет — ход, в исторически план рядко довеждал до победа — или да потърпиш четири години и тогава да си осигуриш подкрепата на оттеглящия се от поста кмет — ход, в исторически план доказал се като печеливш в множество случаи.
— Такова обещание се дава лесно и се нарушава още по-лесно.
Туртел го погледна и поклати глава.
— Дългогодишната си политическа кариера дължа на стратегически съюзи и партньорство, Макбет. Кенет се погрижи да осигури на директора на полицията толкова широки правомощия, че аз като кмет бях — и все още съм — изцяло зависим от благоразположението на полицейския началник. Вярвай ми, знам, че наруша ли обещанието си, ще си изпатя много лошо. Ти си интелигентен мъж и учиш бързо, Макбет, но ти липсва опит в сложната тактическа игра, наречена политика. Мимолетната популярност и две-три ефектни изказвания по радиото не са достатъчни. И моята подкрепа няма да е достатъчна сама по себе си, но ще ти помогне да постигнеш повече, отколкото би могъл сам.
— Ако не виждаше в мое лице сериозен противник, не би дошъл тук да ме разубеждаваш да се кандидатирам на тези избори.
— Мислиш си така, защото още не си навлязъл в политиката и ти липсва широка перспектива. А нещата стоят по следния начин: в случай че през следващите четири години аз продължа да съм кмет, а ти — директор на полицията, градът ще бъде изправен пред сериозен проблем, ако двете най-влиятелни фигури в него са водили ожесточена предизборна битка, която им пречи да работят в екип. При този сценарий, както навярно се досещаш, е изключено да подкрепя евентуалната ти бъдеща кандидатура за кмет.
Както навярно се досещаш. Отсянка на пренебрежителност. Макбет отвори уста, за да възрази, но мисълта му не се преобразува в слово.
— Ето какво ще ти предложа — продължи Туртел. — Отказваш се от кметската надпревара и в замяна няма да чакаш четири години, за да получиш моята подкрепа.
— Как така?
— В деня, когато заловиш Хеката — огромна победа и за двамата ни — ще направя официално изявление, че на следващите избори се надявам ти да бъдеш моят наследник. Какво ще кажеш, Макбет?
— По радиото заявих, че Хеката не ми е приоритет номер едно.
— Чух. Изтълкувах думите ти като опит да се предпазиш от обществения натиск, който Дънкан сам си навлече, давайки твърде оптимистични и конкретни обещания. А сега залавянето на Хеката ще дойде като бонус. Защото ти не си се отказал да го пипнеш, нали?
— Не съм, разбира се. Хеката е почти неуловим, но ако ми се удаде възможност…
— Моят опит сочи, че възможностите, уви, не се представят сами — прекъсна го Туртел. — Нужно е сам да ги създадеш и да съумееш да се възползваш от тях. Какъв е планът ти за залавянето на Хеката?
Макбет се прокашля и повъртя чашата в ръце. Помъчи се да си събере мислите. Изведнъж усети, че започва да се затруднява с жонглирането. Беше вдигнал твърде много топки във въздуха, а изпуснеше ли една, всички щяха да паднат и щеше да се наложи да започне отначало. Прекаляваше ли с приема на power? Или дозата не му стигаше? Макбет потърси с поглед Ситон, седнал до масичката, но оттам не можеше да получи кой знае каква помощ. Само Лейди беше способна да му помогне. Трябва да спре дрогата, да говори само с нея. Никой освен нея не може да раздуха мъглата, да внесе ред и яснота в мислите му.
— Ще му устроя капан — отвърна Макбет.
— Какъв капан?
— Още не съм уточнил подробностите.
— Говорим за враг номер едно на града, затова те моля да ме държиш в течение. — Туртел се изправи. — Ще можеш ли утре след погребението на Дънкан да ме запознаеш с плана в най-общи линии? И да ме осведомиш какво си решил за изборите.
Макбет стисна протегната ръка на Туртел, без да става. Туртел кимна към стената зад него.
— Винаги съм харесвал тази картина, Макбет. Не ме изпращай.
Макбет го проследи с поглед. Туртел сякаш надебеляваше с всеки изминал ден. Не беше докоснал кафето си. Макбет завъртя стола към картината отзад. Голямото платно изобразяваше мъж и жена, и двамата в работнически дрехи, хванати за ръка. Зад тях се точеше върволица деца, а зад върволицата се виждаше изгряващото слънце. Широка перспектива. Сигурно Дънкан бе наредил да я окачат. За Кенет се говореше, че държал в кабинета си свой портрет. Макбет разгледа внимателно творбата, но така и не схвана идейния й замисъл.