Дъф се покатери на скалата до Мередит. Оттам се виждаше червената дървена къщичка.
Изтегна се по гръб върху нажежения камък. Затвори очи и усети приятен гъдел по тялото си. Помисли си, че понякога си струва да изтърпиш студа, та после да изпиташ удоволствие от топлината.
— Прибра ли се, Дъф?
… че когато изгубиш нещо и пак го намериш, му се радваш още повече от преди.
— Да — отговори той.
Сянката й надвисна над него.
Докато се целуваха, той се питаше защо чак сега, а не по-рано, усеща, че женски устни, напоени със сладка вода, са по-вкусни от устни, попили солена. Навярно организмът подсказва, че сладката вода е годна за пиене, а солената — не.
После, докато лежаха прегърнати и потни от слънце и любовни ласки, той й каза, че се налага да отскочи до града.
— Добре. Супата ще е готова както обикновено.
— Ще гледам да се прибера навреме. Само искам да взема подаръка на Юън от чекмеджето в кабинета ми.
— Шпионската дегизировка, която той си пожела?
— Да. Имам да уредя и един въпрос. Не ми се ще да го отлагам повече.
Тя плъзна показалец по челото и носа му.
— Сега ли възникна този въпрос?
— Сега назря, но отдавна трябваше да го уредя.
— В такъв случай — пръстът й, който го познаваше толкова добре, погали устните му — постъпи както смяташ за редно. Ще те чакам тук.
Дъф се надигна на лакът и я погледна.
— Мередит?
— Да?
— Обичам те.
— Знам, Дъф. Просто напоследък го беше забравил.
Той се усмихна. Отново целуна мокрите й устни и стана. Засили се да скочи във водата, но в последния момент се отказа.
— Мередит?
— Да?
— Юън каза ли кой кого е набил?
— От администрацията на директора не обясниха ли защо се налага да ги транспортираме до клуба им? — попита шофьорът.
Надзирателят погледна връзката ключове, за да намери нужния за следващата килия.
— Срещу тях няма категорични доказателства. Липсват безспорни данни в подкрепа на подозренията, съответно — и основание да ги държим още в ареста.
— Какви подозрения, бе? На това подозрения ли му викат вече! Целият град знае, че онази пратка е била за „Норс Райдърс“ и че пак те стоят зад убийството на полицая и сина му. Не питам обаче защо ги пускат — такива абсурди вече не ми правят впечатление — а защо не ги оставим да се прибират сами. Когато возя затворници, обикновено ги транспортирам от един затвор в друг. Това да не е такси, че да ги караме чак до дома им!
— Нямам представа — отвърна надзирателят и отключи. — Ей, Шон! Ставай от нара. Прибираш се при жената и щерката!
— Да живее Макбет! — чу се от килията.
Надзирателят поклати глава и се обърна към шофьора.
— Докарай буса пред изхода. Там ще ги качим. Ще ви придружават и двама въоръжени полицаи.
— Защо? Нали момчетата вече са свободни?
— От администрацията на директора искат да са сигурни, че няма да създават проблеми по пътя.
— Може ли да им сложа гривни на краката?
— По правилник не е разрешено, но постъпи както прецениш. Айде бе, Шон! Вържи ги най-сетне тия обувки, нямаме цял ден!
— Ама ти сериозно ли? Да не би добрите времена на Кенет да се завръщат?
— Хехе, рано е да се каже, но има такива изгледи.
— Проблемът на Макбет са неразкритите полицейски убийства. Не се ли справи бързо, ще му припари под краката.
— Днес по радиото Кайт го нарече пълно бедствие. — Надзирателят изимитира характерното произношение на журналиста и шофьорът се разсмя.
После обаче видя татуировката върху челото на арестанта и потръпна.
— Транспорт на говеда — промърмори той, докато надзирателят тикаше мъжа в желаната посока.
Дъф се отби в кабинета си, взе подаръка за Юън и бързо излезе. В криминалистиката на третия етаж му казаха, че Кейтнес е в тъмната стаичка в гаража. Дъф слезе с асансьора и си отключи. Преди време — тогава Кейтнес живееше със съквартирантка — Дъф убеди портиера колко удобно е да му даде ключ за гаража, където се помещаваха стрелбище за балистични експерименти, химическа лаборатория, тъмна стаичка за проявяване на снимки от местопрестъпленията плюс площадка, където оставяха по-едри обекти за криминалистична експертиза, обикновено автомобили. След работно време почти никой не изгаряше от желание да продължи да кисне в усойното мазе. Тогава криминалистите обикновено се качваха в кабинетите си на третия етаж. В продължение на една година Дъф и Кейтнес провеждаха там любовните си рандевута — освен редовната седмична среща на обяд в стая 323 под името Митбаум в „Гранд хотел“. След като Кейтнес се премести в мансардата, на Дъф, странно, онези откраднати, припрени срещи започнаха да му липсват.