— Да? — каза мъжът, мярвайки Пърс. — Донесохте ли новото осветление?
— Не — каза Пърс, скромно извръщайки очи от полуголите жени. — Аз търся едно момиче на име Лили.
— Някоя тук да се казва Лили? — каза мъжът.
След кратка тишина, едно момиче се надигна от края на редицата.
— Аз съм Лили — каза тя, сложила ръка на ханша си, със сластно-замечтан поглед под тупирана руса коса.
— Боя се, че не ви познавам — заекна Пърс.
— Ти никога не си била Лили — каза момичето до блондинката, като я дръпна назад да седне. — Ти просто му хвърли око.
Смях плисна на вълни покрай редицата от столове.
— Тя е работела тук — каза Пърс, — когато това беше „Клуб Екзотика“.
— Да, ясно, но това вече не е „Клуб Екзотика“. Тук е Пусивил, а аз трябва да намеря дванадесет голи до кръста сервитьорки до понеделник, така че, ако нямате нищо напротив… — мъжът намръщено погледна папката си.
— Кой държеше „Клуб Екзотика“? — попита Пърс.
— „Гърлз Ънлимитид“ — каза мъжът, без да го погледне.
— Те са на площад „Сохо“ — каза блондинка.
— Знам — каза Пърс, — но благодаря все пак.
За пет минути пеша той стигна до площад „Сохо“. „Гърлз Ънлимитид“ беше на четвъртия етаж в една сграда от западната страна. След като обясни по каква работа е дошъл, той беше приет в кабинета на една дама на име г-жа Гасгоан. Стаята беше покрита с червен килим и мебелирана с бели шкафове и тръбни столове и маси. На стената имаше голяма карта на света. Г-жа Гасгоан беше облечена елегантно в черно и пушеше от цигаре.
— Какво мога да направя за вас, г-н Макгаригъл?
— Търся едно момиче, казва се Лили Папс. Доколкото знам, тя е работела за вас в „Клуб Екзотика“.
— Ние продадохме акциите си от „Клуб Екзотика“.
— Да, разбрах.
— Вие наш клиент ли сте?
— Клиент?
— Наемали ли сте някое от нашите момичета?
— Господи, не! Аз съм само приятел на Лили.
Г-жа Гасгоан гневно издуха дим през ноздрите си.
— Да не искате да кажете, че сте се разхождали на луна с нея?
— Би могло да се каже, струва ми се — отговори Пърс, като си спомни остъкления коридор високо в небето на Рамидж, снегът под луната, цитатите от Кийтс.
Г-жа Гасгоан изгаси цигарата си и завъртя цигарето, за да изкара угарката. Тя падна в пепелника като гилза от изгърмял патрон.
— Лили е една от най-многостранните ни служителки. Тя се прехвърли на друга работа — нещо, което излезе съвсем наскоро.
— Къде?
— Не мога да ви кажа. Това е част от договора с нашите момичета, да не издаваме къде са пред техни роднини или приятели. Доста често, разбирате ли, те бягат от някакви неприятности в дома си.
— Аз дори не знам къде е домът й! — протестира Пърс.
— И аз не ви познавам, г-н Макгаригъл. Бихте могли да бъдете частен детектив, например. Ще ви кажа какво мога да направя. Ако ми оставите името и адреса си, ще го препратя на Лили и ако тя желае, може да се свърже с вас.
Пърс се подвоуми, неуверен дали Анджелика ще отговори, ако разбере, че той е научил тайната й.
— Благодаря, но не желая да ви създавам затруднения — каза той накрая.
Г-жа Гасгоан го погледна така, сякаш подозренията й се потвърдиха.
Той напусна офиса на „Гърлз Ънлимитид“ и тръгна да търси банка, където да осребри чека си. По пътя си мина покрай витрината на една книжарница, на която продавачът тъкмо подреждаше няколко прашни на вид броя от „Хазлит и читателя-аматьор“ на Филип Суолоу, заедно с едно увеличено ксерокс-копие от рецензията на Ръдиърд Паркинсън в литературното приложение на „Таймс“ встрани от тях. В банката Пърс взе повечето от парите си в пътнически чекове. После отиде до клон на Томас Кук и си купи билет за самолета до Амстердам. Единственото нещо, за което можеше да мисли в момента, бе да потърси бащата-осиновител на Анджелика.
Той бе едва от три часа в Амстердам, когато срещна Морис Зап. Пърс беше застанал на един от извитите мостове над каналите в стария град, мъчейки се да разгадае туристическата карта, когато американецът се приближи до него и го потупа по гърба.
— Пърс! Не знаех, че и ти си на конференцията!
— Каква конференция?
Морис Зап посочи голямата пластмасова кръгла значка на ревера си, на която бе написано неговото име в средата на кръгов надпис: „VII Международен конгрес по литературна семиотика“. На другия му ревер имаше ярко емайлирано копче, на което пишеше: „Всяко декодиране е ново закодиране“.