— Направиха ми го по поръчка в един наш магазин за копчета — обясни той. — Всички тук са луди по него. Ако бях донесъл един куп такива копчета, щях да забогатея. Един японски професор ми предложи десет долара за него. Но ако не си на конференцията, какво тогава правиш в Амстердам?
— Нещо като почивка — каза Пърс. — Спечелих награда за поезия. — Той усети, че няма желание да се довери на Морис за Анджелика.
— Сериозно? Поздравления!
На Пърс внезапно му хрумна нещо.
— Случайно Анджелика не е ли на конференцията?
— Не съм я виждал, но това не означава, че не е тук. Конференцията се откри едва вчера, а присъстват стотици хора. Всички сме настанени в „Сонеста“ — отличен хотел. Ти къде си отседнал?
— В един малък пансион наблизо.
— Не е била много голяма наградата, значи?
— Аз се опитвам да я пестя за по-дълго — каза Пърс. — Може да намина на конференцията.
— Защо не? Аз самият се канех да отида днес следобед. Между другото, какво ще кажеш за един обяд? Тук има страхотна индонезийска храна.
— Добра идея — каза Пърс. Развлечението беше добре дошло след обезсърчителната сутрин. В главния офис на KLM бяха любезни, но дискретни. Те подвърдиха, че Херман Пабст е работил като изпълнителен директор в аеролиниите през петдесетте, но бе напуснал през 1961, за да заеме някакъв пост в Америка, подробностите около който те не можеха или не желаеха да разкрият. Пърс се сблъска с перспективата да продължи търсенето в Америка. Той се питаше как ли неговите 1000 паунда ще му стигнат.
Морис Зап изглежда бе вече овладял паяжината на амстердамските канали и улици. Той уверено поведе Пърс покрай крайбрежния цветен пазар, по мостове, по тесни алеи и оживени търговски улици.
— Знаеш ли какво? — каза той. — Тук наистина ми харесва. Равно е, което значи, че мога да се разхождам, без да се задъхвам, има хубави пури, евтини при това, а пък чакай само да видиш нощния живот.
— Онази вечер бях в Сохо — каза Пърс.
— Сохо-шмохо — каза Морис Зап. — То е детска градина в сравнение с това, което става в rosse buurt, квартала на червените фенери.
Те излязоха от тясната уличка на широк площад, където столове и маси бяха разположени на открито пред кафенетата. Морис Зап предложи един аперитив.
— Имаме ли време? Кога започва конференцията? — каза Пърс.
Морис сви рамене.
— Няма значение, ако изпуснем няколко доклада. За мен единствено важно е да чуя фон Турпиц.
— Кой е той?
Морис Зап махна към един келнер.
— Джин, нали? Това е местното вино.
Пърс кимна.
— Два „Болс“-а — поръча Морис с разперени два пръста във въздуха.
— Турпиц е един шваба, дето се занимава с теория на възприемането. Преди години написа книга, „Романтичният читател“ — защо хората се самоубиват след прочитане на „Вертер“ или тръгват на поклонение към страната на „Новата Елоиз“… Не лошо, но по принцип традиционна литературна история. След това Йаус и Изер от Констанц направиха удар в теорията на възприемането и Турпиц се прехвърли на печелившата страна.
— Защо тогава искате да го чуете?
— Само за да се убедя. Той е нещо като мой съперник.
— За жена?
— О, боже, не! За работа.
— Аз мислех, че сте доволен от сегашната си работа.
— Всеки човек си има цена — каза Морис Зап. — Моята е сто като субсидия годишно, без данъци. Да си чувал за нещо ново, някаква длъжност към ЮНЕСКО по литературна критика?
Докато Морис разказваше на Пърс за нея, келнерът донесе две чаши изстуден джин.
— Сега трябва да го изпиеш на една глътка — каза Морис, помирисвайки чашата.
— Твой човек съм — каза Пърс, вдигайки своята.
— Наздраве за двама ни — каза Морис. — Да постигнем всичко, за което мечтаем.
— Амин — каза Пърс.
Те обядваха много добре в един индонезийски ресторант, където тъмнокожи келнери с бели тюрбани донесоха на масата им безброй ароматични ястия от пиле, скариди, свинско и зеленчуци. Морис Зап беше вечерял там предишния ден и беше изучил менюто.
— Това е фъстъчен сос — каза той, като ядеше лакомо, — това е месо, задушено в кокосово мляко, това са късчета печено на скара прасенце. Хапни си скаридена бисквитка.
— Няма ли да ти се доспи днес следобед? — попита Пърс, докато слизаха тежко по стъпалата от ресторанта и се отправяха към „Сонеста“.
Небето се бе заоблачило и атмосферата бе станала душна и потискаща, като пред буря.
— Аз ще подремна на първия доклад — каза Морис. — Ти ще ме събудиш, щом Турпиц се появи на подиума. Няма да го сбъркаш, той винаги ходи с черна ръкавица на едната си ръка. Никой не знае защо и никой не смее да го пита.