Най-прочутият посетител на Орта бил Марк Твен, който отседнал тук за кратко по време на дългото си пътуване към Йерусалим през 1867 г. Едва стъпил на брега, той мигом бил ограден от цяла сюрия босоноги просячета, които вървели по петите му през следващите два дни. Кракът му повече не стъпил тук.
Лодката, която успяха да открият, бе дванайсетметров „Крис-Крафт Командър“, произведена през шейсетте. Приличаше на доста очукан и обрулен вариант на яхтата, която Хъмфри Богарт управлява в холивудската екранизация на „Да имаш и да нямаш“ на Хемингуей. Миришеше на риба и на бира, нуждаеше се от боядисване и се казваше „Сан Педро“.
Неин собственик и капитан бе Мануел Риверо Тавареш. Той миришеше досущ като лодката и приличаше на топка за боулинг с покарала двудневна брада, но според всички отзиви, които чуха, бил най-добрият и най-способният капитан в Орта.
— Че защо ви е притрябвало да ходите в Корву? — попита Тавареш. — Там няма ресторанти, няма лъскави нощни клубове, в които да пускат Майкъл Джексън. Няма нищо. Даже риба няма. — Според мъжете, които разпиваха в спортния бар в града, капитан Тавареш бил най-големият майстор в улова на бели марлини на целия Азорски архипелаг.
— Не търсим нито ресторанти, нито лъскави нощни клубове и определено не искаме да слушаме Майкъл Джексън — отговори Холидей. — Искаме да видим острова откъм океана така, както това са правили някогашните мореплаватели.
— Някогашните мореплаватели са мъртви — отвърна капитан Тавареш. — Всички до един!
— Знам — каза Холидей. — Колко ще ни струва да стигнем до Корву?
— Ако не си падате нито по нощни клубове, нито по риболов, за какво ще си говорим тогава? Корву е далече. Това са сто трийсет и пет морски мили. Седем-осем часа, за да стигнем дотам, седем-осем часа, за да се върнем. Това е много време. — Капитанът не изглеждаше щастлив.
— Няма да си говорим за нищо — въздъхна Холидей. — Колко?
— Мануел Тавареш обича да си говори с някого — каза капитанът и се намръщи.
— Колко?
— Хиляда евро!
— Петстотин!
— Седемстотин и петдесет!
— Седемстотин!
— Ще платите ли горивото?
— Да.
— А бирата?
— Да.
— Седемстотин двайсет и пет. Ще сготвя на теб и на малката ти сестричка такава рибена яхния, че ще си оближете пръстите.
— Дадено.
След два часа, добре заредени с храна и каса от любимата на капитана бира „Сагреш Бранка“, те бавно напуснаха пристанището, свиха покрай дългия вълнолом и едва тогава направиха остър завой покрай останките от древния вулкан, за да се отправят на запад, успоредно на скалистата брегова ивица на острова. Накрая Тавареш насочи яхтата леко на север и поеха право към Корву.
Пеги бе взела пътеводителя на Холидей и се излежаваше на предната палуба, а Холидей седеше до капитан Тавареш на открития летен мостик, високо над главната палуба на яхтата. „Сан Педро“ поддържаше скорост от осемнайсет възела в час и пореше вълните с лекота. Морето бе тъмносиньо, почти стоманеночерно. Над главите им кръжаха няколко буревестника, които от време на време се гмуркаха в разпенения килватер, но като се изключеха птиците, тримата бяха сам-самички насред океана.
Далеч на хоризонта се събираха тъмни облаци и черната линия, която образуваха, ставаше все по-плътна. Плаваха право срещу надигаща се буря. На Холидей му хрумна, че от мига, в който бе напуснал Уест Пойнт, винаги се бе радвал на чудесно време. Единственият незначителен проблем, с който се бяха сблъскали, бе мъглата край Фридрихсхафен. Но ако съдеше по небето пред тях, това скоро щеше да се промени.
— Приближава буря — отбеляза Холидей.
Тавареш взе бутилката бира от пластмасовата поставка пред себе си и отпи дълга, дълга глътка. Оригна се лекичко и върна бутилката в поставката.
— Има много време — каза той. — Мануел Тавареш разбира от тези неща. — Обърна се към Холидей и се усмихна. — Капитан Джак Спароу не бива да се тревожи, нали така? — каза португалецът и се засмя на собствената си шега. — Този Джони Деп, ама че е смешник! Що за име е това Деп? Звучи ми като нещо, с което си мажеш косата, за да блести! Деп! Ха-ха-ха! — засмя се отново той.