Не беше изключила състраданието си навреме. Не си беше напомнила — както правеше всяка божа сутрин — че когато програмата приключи, от Бийкън ще пратят хеликоптер да я вземе и да я отведе, същият като онзи, който я беше довел тук. Бързо и лесно, с целия й багаж, ще изчезне без следа. Това тук не е живот. Това е някаква самодостатъчна рутина, която се движи по собствена воля. Можеше да излезе от базата чиста като сълза, същата, каквато беше дошла, само да не беше позволила на нещата тук да я докоснат.
Но вече беше късно.
5
От време на време в блока има дни, които не започват по правилния начин. В тези дни нито един от повтарящите се ритуали, които Мелани използва като аршин за измерване на собственото си съществуване, не се спазва и момиченцето се чувствата така, сякаш се носи безпомощно из въздуха — един балон с форма на Мелани. В седмицата след онази, в която мис Жустиню каза на класа, че майките им са мъртви, отново настъпва един такъв ден.
Петък е, но когато Сержантът и хората му пристигат, не водят учител със себе си и не отключват вратите на килиите. Мелани веднага разбира какво ще последва, но въпреки това усеща боцкащо безпокойство, когато чува потракването на високите токчета на доктор Колдуел по циментовия под. Миг по-късно чува и звука от химикалката на доктор Колдуел — понякога доктор Колдуел щрака ли, щрака с нея, дори когато няма намерение да пише.
Мелани не става от леглото. Остава седнала и чака. Не харесва особено доктор Колдуел. Отчасти защото, когато тя идва, ритъмът на деня се нарушава, но най-вече защото Мелани не знае за какво всъщност служи доктор Колдуел. Учителите са, за да преподават, а хората на Сержанта — за да водят децата от килиите до класната стая и обратно, да ги хранят и да ги къпят в неделя. Доктор Колдуел просто изниква в разни непредвидими моменти (веднъж Мелани се беше опитала да определи има ли закономерност във времето на поява на доктор Колдуел, но установи, че няма) и тогава всички спират да правят онова, което трябва да правят, докато доктор Колдуел не си отиде.
Потракването на токчетата и щракането на химикалката стават все по-силни и по-силни, а после спират.
— Добро утро, докторе — казва Сержантът вън в коридора. — На какво дължим честта?
— Сержант — отвръща доктор Колдуел. Гласът й е мек и топъл почти като този на мис Жустиню и това кара Мелани да се чувства малко виновна, задето не я харесва. Сигурно е много мила като я опознае човек. — Започвам нова серия от тестове и ми трябва по едно от всеки.
— По едно от всеки? — повтаря Сержантът. — Имате предвид едно момче и едно момиче?
— Какво, какво? — смее се мелодично доктор Колдуел. — Нищо подобно. Полът е изцяло без значение. Това поне вече сме го установили. Имам предвид едно от горния и едно от долния край на кривата.
— Вижте, просто ми кажете кои искате. Ще ви ги приготвя и ще ви ги доведа.
Шумолят страници.
— От долния край на кривата смятам да е номер шестнайсет — отвръща доктор Колдуел. Токчето й потропва няколко пъти по пода на коридора, но тя явно не пристъпва, защото звукът нито се засилва, нито отслабва. Химикалката й щрака.
— Искате това? — пита Сержантът. Гласът му долита съвсем отблизо.
Мелани вдига глава. Доктор Колдуел гледа през решетката на бронираното прозорче на килийната врата. Очите й срещат очите на Мелани, двете се гледат дълго, без да мигнат.
— Нашият малък гений? — казва доктор Колдуел. — Какво говорите, сержант! Нямам намерение да хабя номер едно за най-обикновени тъканни проби. Когато дойда за Мелани, ангели ще засвирят с тръби в небесата.
Сержантът промърморва нещо, което Мелани не чува, а доктор Колдуел се засмива:
— Е, смятам, че поне тръби ще успеете да осигурите. — После се обръща и троп-троп-троп, токчетата й се отдалечават по коридора.
— Две малки патенца — чува се гласът й. — Двайсет и две.
Мелани не знае номерата на килиите на всички деца, но все пак помни повечето от тях, защото по едно време имаха учител, който в клас ги викаше по номерата на килиите им, а не по имена. Номер шестнайсет е Марша, а номер двайсет и две — Лиъм. Мелани се чуди за какво ли ги иска доктор Колдуел и какво ли ще им каже, като се видят.
Отива до прозорчето и гледа как хората на Сержанта влизат в килия 16 и в килия 22. Избутват количките с Лиъм и Марша навън и тръгват с тях по коридора — не към класната стая, а в другата посока, към голямата стоманена врата.