— Това беше наистина много интересно, Мелани — казва мис Мейлър. После слага записващата машинка на чина точно пред момиченцето и й задава още много въпроси за разказчето й. Как точно изглеждало чудовището? Какво чувствало към него момиченцето, докато чудовището било още живо? Какво чувствало към него, когато то било вече мъртво? Какво чувствало момиченцето към жената? И разни други такива работи, което е забавно, защото кара Мелани да се чувства така, сякаш хората от разказчето й са живи и наистина ги има.
Сякаш тя самата е спасила мис Жустиню от чудовището и мис Жустиню я е прегърнала.
А това е по-хубаво от милион гръцки митове.
3
Един ден мис Жустиню им разказва за смъртта. Разказва им, защото в едно стихотворение, което тъкмо им беше прочела, повечето мъже от Леката бригада умират1.
Децата искат да знаят какво означава да умреш и какво усещаш, когато умираш. Мис Жустиню им казва, че то е все едно както когато нощем всички лампи угасват и става много, много тихо — само че не за кратко, а завинаги. Утрото не идва никога. Лампите повече никога не светват.
— Ужасно — казва Лизи с такъв глас, сякаш всеки момент ще заплаче.
На Мелани също й се струва ужасно; като да седиш в стаята с душовете в неделя с химическата миризма във въздуха, а после дори миризмата изчезва и не остава нищо, и нищото е завинаги.
Мис Жустиню вижда, че ги разстройва и решава да поправи нещата, като продължи да разказва.
— Но може би смъртта въобще не е такава — бързо казва тя. — Всъщност, никой не знае каква е, защото, когато умреш, вече не можеш да се върнеш, за да разкажеш на другите. Освен това, за вас ще бъде съвсем различно, не като за останалите хора, защото вие сте…
И после се спира, и следващата дума замръзва неизречена на устните й.
— Какво сме ние? — пита Мелани.
Отначало мис Жустиню не отговаря. На Мелани й се струва, че учителката мисли какво да каже, за да не ги накара да се почувстват още по-зле.
— Вие сте деца. Не можете истински да си представите каква ще да е смъртта, защото на децата им се струва, че всичко ще продължава вечно.
Мелани е абсолютно сигурна, че това не са думите, които мис Жустиню се канеше да каже отначало. Всички обаче се замислят върху чутото и настъпва пълна тишина. Вярно е, решава Мелани. Тя самата не може да си спомни време, в което животът й е бил различен от сега, и не може да си представи друг начин, по който хората биха могли да живеят. Но в цялото уравнение само едно не е ясно и Мелани задава въпрос:
— Чии деца сме ние, мис Жустиню?
В повечето истории, които момиченцето знае, децата си имат баща и майка, както Ифигения си има Агамемнон и Клитемнестра, а Елена си има Леда и Зевс. Понякога, макар и невинаги, децата си имат и учители, но като че ли обикновено си нямат сержанти. Така че въпросът на момиченцето всъщност засяга самите корени на света и Мелани го задава с известно безпокойство.
Мис Жустиню отново мисли дълго, толкова дълго, че Мелани решава, че няма да получи отговор. А после учителката казва:
— Твоята майка не е жива, Мелани. Почина, когато ти беше съвсем малка. Сигурно и татко ти е починал, макар че това няма как да го узнаем със сигурност. Затова сега армията се грижи за теб.
— Само при Мелани ли е така? — пита Джон. — Или при всички нас?
Мис Жустиню бавно кимва.
— При всички вас.
— Значи сме в сиропиталище — допуска Ан. (В един друг ден, в който мис Жустиню преподаваше, класът чу историята за Оливър Туист.)
— Не. Във военна база сте.
— Така ли става с всички деца, ако майка им и татко им умрат? — пита Стивън.
— Понякога.
Мелани мисли напрегнато и подрежда всички факти в главата си като парченца от пъзел.
— Колко бях голяма — пита тя, — когато майка ми е умряла?
Пита, защото трябва да е била много малка, след като изобщо не помни майка си.
— Не е толкова лесно за обяснение — отвръща мис Жустиню и по лицето й всички виждат, че не й се иска да говори за тези неща.
— Бебе ли бях? — пита Мелани.
— Не съвсем. Но почти. Беше съвсем малка.
— И майка ми ли ме е дала на армията?
Ново дълго мълчание.
— Не — отвръща най-сетне мис Жустиню. — Армията сама те взе.
Последното тя изрича бързо, тихо и почти строго. После сменя темата и децата се радват, защото към този момент вече никой няма желание да узнава повече за смъртта.
1
Става дума за поемата на Алфред, лорд Тенисън „Атаката на Леката бригада“ (англ. „Charge of the Light Brigade“), обезсмъртяваща храбростта на британската кавалерия в битката при Балаклава от 1854 г. в рамките на Кримската война. — Б.пр.