После почват да се занимават с периодичната таблица на химическите елементи, която е лесна и приятна. Всеки от класа казва по един елемент, като започват от Майлс на първия чин в първата редица. Отначало изреждат елементите по реда на номерата им в таблицата. После ги изреждат на обратно. А после мис Жустиню им дава трудни предизвикателства, например: „Избройте елементи, които почват с буквата Н!“ или „Само актиниди2!“.
Никой не се предава, докато предизвикателствата не стават наистина трудни, например: „Избройте елементи, които започват с буква, съдържаща се в името ви и които не са в съседни групи или периоди!“. Зоуи се оплаква, че така хората с по-дълги имена имат по-богат избор, което очевидно е вярно, макар че на нея й вършат работа злато, олово, осмий, итрий, иридий и итербий, така че положението й не е чак толкова лошо. Когато накрая печели Ксанти (с ксенон), всички вече се смеят и сякаш приказките за смъртта са забравени. Това, разбира се, не е вярно. Мелани познава съучениците си достатъчно добре и знае, че те обръщат думите на мис Жустиню в съзнанието си отново и отново точно така, както ги обръща и самата Мелани — разтърсват всяко чуто изречение и се тревожат, чакайки да видят какви прозрения ще изпаднат от него. Защото единственият урок, който децата тук никога не учат, е урокът за самите тях.
Междувременно Мелани вече се е сетила за едно голямо изключение от правилото, според което всички деца си имат майки и бащи: това е Пандора, която си няма нито майка, нито баща, защото Зевс я направил от лепкава глина. Мелани смята, че в известен смисъл така е по-добре, отколкото да имаш майка и татко, които никога не си виждал. Призракът на отсъстващите й родители виси над нея и я прави неспокойна.
Но независимо от това, има още нещо, което Мелани иска да узнае и иска да го узнае толкова силно, че дори рискува да разстрои мис Жустиню още повече. В края на урока момиченцето изчаква учителката да се приближи и й задава въпроса съвсем, съвсем тихичко:
— Мис Жустиню, а какво ще стане, когато пораснем? Дали армията ще иска да ни задържи при себе си, или ще можем да се приберем у дома в Бийкън? А ако се приберем, всички учители ли ще дойдат с нас?
Всички учители! Как пък не! Все едно Мелани би искала да гледа мистър Хлъзгавия-глас-Уитакър до края на живота си! Или скучната доктор Селкирк, която все зяпа в пода, все едно я е страх дори да погледне класа. Мелани има предвид вас, мис Жустиню, вас, вас, вас и иска да го каже, но в същото време я е страх, сякаш изказването желанието на глас ще направи така, че то да не се сбъдне.
Освен това Мелани знае — отново от истории, които е дочула или са й прочели — че децата не остават в училище завинаги. Знае и че когато училището свърши, учителите не идват с тях у дома. И макар че не знае какво означава това, не може дори да си представи какво би било училището да свърши, Мелани приема, че подобно нещо един ден ще се случи и после ще започне нещо друго.
Затова е готова мис Жустиню да й отговори с „не“. Стяга се, така че, ако получи този отговор, нищо да не проличи по лицето й. Мелани просто иска да узнае фактите, за да може да се подготви за скръбта от раздялата.
Но мис Жустиню изобщо не отговаря. Освен ако бързото движение на ръката й не е някакъв отговор. Учителката рязко вдига длан пред лицето си, сякаш Мелани я е замерила с нещо (което Мелани, никога, никога, ама никога не би сторила!).
После сирената изсвирва три пъти в знак, че денят е свършил. А мис Жустиню навежда ниско глава, възстановявайки се от несъществуващия удар, който е получила. Странно, но точно в този момент Мелани осъзнава, че мис Жустиню винаги, ама винаги носи нещо червено по себе си. Или тениската й е червена, или лентата в косата й, или панталоните, или шалът. Всички други учители, както и доктор Колдуел, и доктор Селкирк носят само бяло, Сержантът и хората му носят зелено и кафяво, и зелено-кафяво. Мис Жустиню е червена.
Като кръв.
Сякаш мис Жустиню е ранена и тази рана не оздравява, а я боли непрекъснато.
Що за глупава идея, решава Мелани, че мис Жустиню винаги се усмихва, смее се и гласът й е като песен. Ако нещо я болеше, тя нямаше да може да се усмихва толкова много. Но точно в онзи момент мис Жустиню изобщо не се усмихва. Тя се взира в земята и лицето й е изкривено, сякаш е ядосана, тъжна или болна — сякаш от нея всеки момент ще излезе нещо лошо, може би сълзи, думи или повръщано, а може би и трите едновременно.
— Аз ще остана — избърборва Мелани. Отчаяно иска да накара мис Жустиню пак да се почувства добре. — Ако вие трябва да останете тук, аз ще остана с вас. Няма да искам да живея в Бийкън, ако вас ви няма.
2
Актинидите са група от 15 радиоактивни химически елемента с последователни атомни номера. — Б.пр.