— Девлин? — Той измърмори нещо в съня си. Тя го разтърси по-силно. — Девлин!
Девлин рязко надигна глава, извърна се към нея, за да я изгледа с присвити очи, сетне отново се отпусна върху възглавницата в същата поза.
— Какво?
— Буден ли си?
— Не.
Мегън реши, че това е една от обичайните му шеги, затова си пое дъх и започна:
— Ти не ме остави да ти кажа най-важната част от своето признание. Знам, че първата част те ядоса и съжалявам, но наистина го направих заради теб, повярвай ми.
В този момент цялата й напрегнатост се върна и в гърлото й сякаш заседна буца. Ръката й погали гърба му, после се плъзна нагоре, за да отмести нежно косата от лицето му.
Невероятно, но факт: за най-голямо разочарование на Дъчи, Девлин все още не се беше подстригал, дори и заради бала, макар че специално за случая бе вързал косата си, което въпреки строгия му черен костюм му придаваше някаква очарователна небрежност.
Самата Мегън харесваше дългата му коса. Тя смекчаваше неговата официалност и скованост… поне докато Девлин не отвореше уста.
Най-сетне способността й да говори се върна и думите припряно се изстреляха от устата й:
— Обичам те, Амброуз Девлин Сейнт Джеймз. — Тя зачака реакцията му със затаен дъх, но той не каза нищо и в тона й се прокрадна рязка нотка: — Чу ли ме?
Девлин отново отвори очи.
— Какво?
— Попитах дали ме чу.
— Да, да, а сега ме остави на мира, Мегън. Пих прекалено много. Трябва да поспя.
Мегън остана като гръмната. Беше се чудила как ли ще реагира Девлин, когато най-после му признае любовта си. Е, сега вече знаеше.
46
Мегън излезе от къщата с малката си чанта с дрехи някъде към три часа на следващия следобед — един час след като се бе събудила. Щеше да го направи дори по-рано, ако не трябваше първо да похапне и да събере багажа си. Не повика карета. Отправи се към конюшнята, но когато стигна до там, не нареди и да доведат коня й.
В действителност тя не си отиваше, въпреки че слугите, които срещна по пътя си определено останаха с такова впечатление. Не, Мегън просто искаше да направи демонстрация, при това достатъчно очевидна, та да е сигурна, че Девлин няма да я пропусне; и той наистина не я пропусна — напротив, съобщиха му за странното й поведение още преди тя дори да е стигнала до конюшнята.
Мегън не обърна никакво внимание на ратаите, а и те изглежда не бяха склонни да питат какво желае, след като бяха зърнали изражението й и чантата, която носеше със себе си. Все пак я следваха неотлъчно по петите, докато тя надничаше във всички кътчета на конюшнята. Накрая обаче Мегън разочаровано установи, че никъде няма стая с легло, подобна на онази, в която бе живял Девлин в собствената й конюшня. Но в Шеринг Крос имаше толкова много ратаи, че всеки от тях разполагаше със стая в отделна сграда, а там, естествено, Мегън не можеше да отиде.
Забелязах една хубава купчина слама на влизане.
Да не мислиш, че няма да се възползвам от нея? Той е спал върху такава купчина, значи и аз мога.
Няма да го направиш, но предполагам, че идеята ти не е чак толкова лоша. Смяташ ли, че ще свърши работа?
Не си ли спомняш, че те уволних? Не желая да чувам, че бих могла отново да се окажа кръгла глупачка.
Тя остави чантата си в един ъгъл и се върна при въпросната купчина, сетне разхвърля сламата с ръце и крака, докато в центъра й не се оформи нещо, което в очите на Мегън представляваше прилично легло. Тя все още стоеше изправена пред своя шедьовър, когато се появи Девлин, известявайки за пристигането си със строга заповед към зяпналите ратаи да опразнят конюшнята, и то незабавно.
Мегън изправи решително рамене, подритна настрани шлейфа на кремавата си рокля и се извърна с лице към своя съпруг. Очакваше да го свари дяволски разгневен. И той може би беше, само че бе надянал маската си на дук и тя не бе в състояние да прецени.
Мегън отвори уста, но Девлин я изпревари.
— Какво, дявол да го вземе, означава това, Мегън?
Тя вирна упорито брадичка.
— Местя се в конюшнята.
Той беше забелязал чантата в ъгъла, а и му бяха съобщили за нея, но не това бе очаквал да чуе, когато се втурна насам.
— Какво?
— Добре ме чу. И няма да мръдна оттук, докато не получа обратно своя коняр.
Изглеждаше толкова непоколебима, че Девлин и за миг не се усъмни в истинността на думите й. Само дето не можеше да проумее защо ги бе казала. Така или иначе, уплахата и гнева му поутихнаха. Тя не го напускаше. Не че би я оставил да го стори.
Объркан, той каза предпазливо:
— Мислех, че не можеш да го понасяш.